Mila:)

четвъртък, юни 22, 2017

Journey - Open Arms (live)

вторник, октомври 08, 2013

Cher - I Hope You Find It [OFFICIAL LYRIC VIDEO]

петък, май 18, 2012

някои сънени мисли... за пиенето и пушенето

Онази сутрин се събудих рано, ама много рано и реших да си почета малко, докато дойде време за ставане... Чета (вече я прочетох де) Копелето на Истанбул, Елиф Шафак.

Както и да е... бях стигнала до сцена в задимено кафене, разговор, прераснал в спор и ... сбиване на подпийналите участници в спора.

И тогава ми хрумна нещо, което ще се опитам да споделя... посредством 3-4 много кратки въпроса.. (надали съм първата, на която хрумва, но пък нищо подобно не ми е попадало досега).

Споделям с вас по две причини:

Първата - както винаги ще се радвам да разбера какво мислите вие по въпроса.

Втората - ако сте срещали някъде разсъждения по - темата - дайте насам да почета и аз.

- Защо не забранят и пиенето на обществени, закрити, незакрити, необществени и всякакви други места?

- С какво пушенето е по-опасно от пиенето?

- Дали някой е пострадал при ПТП, предизвикано от препушили с тютюневи изделия водачи на МПС?

Не. Катастрофите обикновено са вследствие употреба на алкохол...

- Дали има свади, довели до сериозни контузии или убийства след прекаляване с цигари? Не.

Но какво да кажем за пиянските свади? Иван убил Петър след пиянско сбиване в с. Долно Нанагорнище....

- Така че как тъй решиха, че пушенето причинява повече вреди за хората от пиенето да речем?

- Или как статистиката е само "за пушачи"? Колко са вредни и опасни за околните? За пасивните? За себе си?

А "пиячите" не са ли? За себе си? За околните?

Да, цигарения дим е дразнещ за някои, но например на мен ми става лошо (и определено ми пречи смрадта) от прекалил с ракийка гражданин в метрото, който сутринта като издиша и аз или припадам, или повръщам...

Ами да забранят на пилите да ползват градския транспорт!

И защо в клубове и заведения може да се пие без ограничения, а да не може да се пуши... (тук се сещам пак за разни побои от филмите - кротки американски кръчми, в които не се пуши... хората препиват и се сбиват - представете си ако можеха да си запалят една цигара - да се поуспокоят, а? ;))

Не че ми пречат пиещите, не че без дим не мога - пуша по 2-3 цигари на ден, а мога и без.

НО ако аз искам в Суинга да си запаля една цигара (пуша, за да си правя кефа) и с това преча на пиещите (пият, за да си правят кефа) - нека да има заведения само за пушачи...

Или както казва един пич, собственик на заведение - кой където иска да не пуши - мен не ми пречи :)

вторник, декември 09, 2008

За приятелите (кратичко;))

Скоро Танчето пак ме „закачи” на една от верижните игри – за щастието, и тъй като съм й длъжник (пропуснах абсолютния ми свят), реших да не се мотая много-много и да напиша нещо.
Мисля, че няма да се получи точно пост за щастието, а за основния фактор, обуславящ това усещане – хората.
Хората, които ме правят щастлива са семейството и приятелите ми. За семейството ми няма да разказвам сега.
Няма да разказвам и за останалите неща, които понякога спират дъха ми като книги, музика, концерти на любими групи, красиви снимки и картини, разходки на чудни места по света и у нас: за тях няма да пиша днес…
Ще ви кажа нещо съвсем мъничко (но от сърце) за приятелите си – или по-скоро, мили ми приятели, ще ви кажа, че ме карате да се чувствам щастлива от това, че ви има и привилегирована, от факта, че ви познавам и сте мои приятели (така или иначе само вие ме „четете”:-Р – този пост е за вас).
Приятелите, с които се виждам всеки ден и такива, с които не се виждам с години, но когато се срещнем имаме чувството, че всъщност вчера сме се били заедно и сме си приказвали; приятелите, с които ни е хубаво дори и когато си мълчим, защото очите ни блестят и няма нужда от думи в такива мигове; старите приятели, с които съм преживяла много; новите приятели, с които имам чувството, че се познаваме от години, с две думи моите истински приятели - приятелите, които обичам с цялото си сърце. Няма да изброявам, вие си се знаете – нали сме все от един дол дренки.

Зная, че за всеки човек щастието се изразява в различни чувства и усещания, измерва се с различни мерки. Всеки влага в тази дума собствените си разбирания, мисли, емоции, критерии, които го вълнуват.

В първия момент ми бе много трудно да си отговоря на въпроса какво всъщност е щастието и се поразрових из малката съкровищница със спомени, в която (за щастие) открих много-много мигове, в които се виждах широко усмихната, или с пълни със сълзи очи, или останала без дъх и с настръхнала на ръцете кожа, или с разтуптяно сърце – мигове, в които съм си казвала: „Щастлива съм!” И тези моменти са свързани с преживявания с любими хора, близки до сърцето и мислите ми същества: семейство и приятели.
Сещам се и за един обикновен работен ден в офиса: имах някаква среща, която продължи доста дълго време… А когато излязох ме „чакаха” няколко пропуснати обаждания, е-мейли и съобщения в чатовете с едно и също съдържание: „Къдеее сиии?!! Видя ли дъгата?”, или „ Хей, има невероятна дъга!”… И макар, че дъгата вече я нямаше, аз бях щастлива в този миг.

събота, октомври 11, 2008

Разни неприятности... (с happy end ;))

ме сполетяха …
Преди точно две недели, в любимия ми ден петък, в любимия ми час: тъкмо преди тръгване от офиса, ми изтръпна левият крак. Не, не съм седяла върху него продължително време.. просто ей така си изтръпна… В началото почти не му обърнах внимание – докато се прибера и ще ми мине. Цяла вечер чаках, но така и не дочаках и реших да си легна, уповавайки се на твърдението, че утрото е по-мъдро от вечерта и като такова ще реши, че хич не е хубаво да съм с изтръпнал крак…
Сънищата бяха прогонили от главата ми мисълта за крака и ставайки от леглото на сутринта направо се изненадах, защото насмалко да се пльосна на средата на стаята… пустият му крак направо се бе „вдървил” – нямах никаква чувствителност (боцнах го тук-там…). Уплаших се не на шега и така започнаха моите патилански премеждия…
Хукнах аз по доктори. Като начало за един ден, в рамките на един час ми мериха кръвното налягане 3 пъти. И трите пъти: стойности, коя от коя по-различни, горната и долната граници ту се събираха, ту се разделяха – сякаш си играеха на някаква тяхна си игра… Не обърнах внимание на това, защото кръвното ми си е нормално, но съм свикнала всички да ми твърдят, че не е…
Ще прескоча обиколките из (поли)клиниките в съботния ден, защото резултатът от тях бе час за преглед при невролог в понеделник, а дотогава – парацетамол и витамини – като при настинка…
Едва дочаках понеделника. След обстоен преглед, включващ ходене на пръсти, на пети, бой с чукче и по двата крака (а с десния всичко си усещах!), драскане с химикалка и др. странни дейности, последва още по-обстойно и продължително изготвяне на амбулаторен лист, като от време навреме лекарката поклащаше глава с изражение казващо: „Какво ли да напиша? Еми, откъде да знам пък? Хмм…”
Накрая получих направления за изследвания: кръв и ядрено магнитен резонанс.
Голям кеф! Обожавам да ми взимат кръв от вената, защото всеки път се стараят да ми я спукат, а после цяла седмица се наслаждавам на променящите се цветове на ръката ми… И този път не пропуснаха, но нейсе… свикнала съм.
За следващия ден бе часът ми за ЯМР в ИСУЛ. Отидох спокойна: доктор Хаус ми е любим, а той много обича да праща пациентите си на такова изследване – мислех си, че знам какво ме чака, и дори се пошегувах с мама, че няма нужда да влиза с мен, защото аз просто ще си полежа двайсетина минути и ще изляза. Дори Геринцето ми предварително ме бе подковала да си искам огледало, с което да виждам света извън тръбата (не, че бе много за гледане, защото самият апарат е поставен в малко мрачно помещение) и паник бутон.
Но не би. Апаратът в ИСУЛ явно е от мезозойската ера, когато още не е имало огледала и бутони. Имали звукова система. Демек: ти като викнеш и ние ще те чуем…
В мрачната и доста шумна стая, тясната тръба бе направо зловеща, а аз всъщност се оказах напълно неподготвена… Не съм очаквала, че мога да изпитам такова ужасно чувство на безизходица, ужас, паника, което да не успея да контролирам и... от което след това няколко нощи поред сънувах кошмари.
Не успях да направя изследването, въпреки че опитах. Дори след първия неуспешен опит да ме напъхат вътре, в тясното, и мама влезе при мен, за да ме успокои. Единствения път, когато влязох докрай, успях да издържа вътре около половин минута, която ми се стори цял век в тясната тръба, където имах чувството, че въздухът ми свършва. По-страшна обаче бе мисълта, че звуковата система може и да не проработи: да извикам и никой да не ме чуе, а аз по никакъв начин не мога да се измъкна оттам на собствен ход.
И се развиках. Чуха ме. „Изваждаха ме” цяла вечност… разтреперана, изгубила цвета на лицето си, с вкочанени от ужаса ръце, и шепнеща на пресекулки: не мога, не мога…
Трудно се успокоих, а и трудно ми бе после да разказвам на всички какво точно е станало, защото с всяко повтаряне на „случката” изживявах ужаса отново и отново.
На следващия ден докторката ме изпрати на ЕМГ (електромиография) – изследване с ток, което също не бе особено приятно, а след него каза, че има съмнения за разни лоши диагнози и ме прати на рентгенова снимка… По едно време, докато сновях между ИСУЛ и Закрила, и купчината с листа растеше, се замислих, че заприличвам на бабите, чието любимо хоби е да висят пред разни кабинети и да носят цели найлонови торбички, пълни с направления, резултати, рецепти, книжки и прочее документи…хмм…
А след снимката докторката каза: ще трябва да направиш ЯМР. Няма друг начин.
Аз обаче за нищо на света не исках да отида отново на инквизицията в ИСУЛ, а и след като бях събрала достатъчно информация от препатили приятели и от форумите из нета, реших, че няма сила, която да ме накара да повторя опита, без да има апарата огледало, паник бутон и хапче, което те докарва в състояние "все ми е тая".
Увериха ме, че всички тези екстри има резонансът във военна болница, дори бил най-добрият апарат в цяла София.
ОК. С помощта на познат доктор там, успях да си запиша час за следващия ден, срещу заплащане, разбира се… Ако си с направление – по здравната каса – чакането може да продължи седмици… Докторът също ме увери, че екстрите са налични и няма от какво да се притеснявам. Да бе, разправяй ги тези на старата ми шапка, мислех си аз, представяйки си какво ме чака. Просто не бях на себе си…
В четвъртък, доста преди уречения час (нали съм си мазохистка) се озовах пред болницата. Чаках Вальо да дойде, за да вляза, а той милият бе поставил нов световен рекорд за прелитане на разстоянието Плевен-София, където бе на среща. За бек-ъп вариант (ако Вальо не успее да пристигне навреме) извиках и брат ми, добре че живее на три минути пеша от болницата.
Не минах без нервно притеснение докато чакахме... Спомените ми от ИСУЛ просто са ужасяващи...
И така дойде и моят ред, влизам аз и от вратата: давайте хапчето!
Какво хапче, бре?
Ами това, дето доктора ми обеща, че ще ми да дадете, та да се зашеметя...
Ама няма такова нещо, ние тук хапчета не даваме! Tо не е страшно - хайде лягай!
Да бе, не сте познали, искам си хапчето...

И така... идвай-няма, чуй ме – не, вие не разбирате какво изживях преди само 1 седмица… ама при нас не е страшно - да, добре, ама си искам хапчето…
И нали съм рогато, обадих се на доктора, а той, моля ви, се опита да ме кандърдиса да забравя за хапчето, но като видя, че не става ме прати в спешното - там ми боцнаха 1 диазепам в … и аз реших, че съм ок. Вальо каза, че може и физиологичен разтвор да са ми боцнали, ама все тая - важното е, че подейства – хахаха… Още докато се връщахме от спешното по дългите подземни коридори на болницата, усетих как в мен се разлива невероятно спокойствие.
Но най-важното е, че този апарат наистина няма нищо общо с онзи в ИСУЛ.
Мисля, че ако бях отишла във ВМА още първия път, щях да се справя от воле, и без да се налага да се тръшкам жално.
Апаратът във ВМА е доста по-нов, по-широк (ми се стори), самото помещение е просторно, бяло и въздухът не е застоял. Точно пред самият апарат е витрината, зад която са компютрите и специалистът, провеждащ изследването. Наистина слагат над главата ти нещо като стойка, на която е закрепено едно просто огледалце - ама то те спасява - в него виждаш отсреща жената, която ти следи изследването, а аз виждах и Вальо, който застана пред апарата и привеждайки се, през цялото време ми се усмихваше, плезеше и ми пращаше целувки...
Има музика, бученето не е толкова неприятно и като се има предвид, че вътре само си лежиш и физическа болка няма, може да дори да се каже, че изследването си е приятно :)
Двадесетте минути минаха по-бързо, отколкото очаквах.
Мама каза, че от диазепама ще спя като заклана, но или наистина не е било диазепам, а вода, или адреналинът ми е бил множко - защото не можах да заспя до никое време, а на сутринта си се събудих в 7.
И така, за щастие присъдата ми не е нито едно от страшните предположения на докторката. Всъщност конкретна и ясна диагноза така и не чух и естествено, въоръжена с целия куп резултати от изследванията (събрала съм си ги и аз в найлоново джобче) имам намерение да се консултирам и с още някой невролог.
И за финал: навремето любимата ми класна и учителка по математика в СМГ успяваше винаги да ме накара да направя нещо, което не искам. Тоест да поискам да го направя. Например на олимпиадите, на които се участваше по желание, а аз често нямах такова, тя винаги успяваше да ме „запише” и то наистина не на сила… Просто имаше подход …
А сега, бог, силата или който и да е там се опитва да я имитира… Всички знаете, че не си падам особено по гимнастиките и фитнеса, и все се опитвам да изклинча от подобни занимания…сега обаче си имам лекарско предписание за гимнастика…и мърдане няма…
И понеже знам, че ме четат предимно най-близките ми приятели, а те са тези, които бяха с мен и ме подкрепяха през цялото време, искам още веднъж да им кажа: Благодаря! Обичам ви!

вторник, юли 22, 2008

Помощ! Търси се … една джапанка…

Всичко започна с идеята ми да изненадаме свеки за рождения й ден на 18 юли.
И в петък привечер бяхме натоварили всичко необходимо в колата, купихме и торта, взехме Геринцето и потеглихме към центъра на земята – както хората от селото обичат да го наричат: Мездреята – центъра на земята.
Наистина я изненадахме. Всички ни се зарадваха: тя, свекър ми и майка й – баба Ги. Получи се чудесен празник “яли, пили и се веселили”.
А в събота Вальо изненада нас, защото се оказа, че освен всичко друго в колата (да живее комби-то) има и въдици, надуваема лодка, надуваеми дюшеци и два плажни чадъра.
И така, пихме по кафе и поехме към язовир Огоста, или както е по-известен – Михайловградския (Монтанския) язовир, който е недалеч от нашето село.
Пристигнахме бързичко и се настанихме точно до водата. Май по-скоро се настанихме на дъното на язовира, защото водата бе доста спаднала.
Вальо боцна чадърите, ние с Гери опънахме едно одеало и се заехме да се мажем с плажни масла, докато той вадеше въдиците, червеите и разните други рибарски приспособления. Лори нетърпеливо подскачаше около него – защото и тя искаше да лови риба. Вальо й приготви една въдица, метна я и й постави важната задача да наблюдава внимателно плувката да не потъне (или по-скоро да наблюдава кога плувката ще потъне). Сетихте се и сами нали, през две секунди и половина се чуваше: “Тате, татеее, потънааа! ... Ааа, не, показа се пак.” Но наистина Лори хвана първата рибка, аз обаче не бих могла да споделя с вас повече подробности за нея като вид, име, размер, към кое семейство принадлежи и т.н. Веднага тази рибка получи изключително внимание – беше й осигурена луксозна квартира: живарник, в който да си плува, но без да бяга.
Останалите подробности, съпътстващи един риболов, като оплетената корда на въдицата, ще се опитам да ви спестя.
Ние с Гери търпеливо си се пържехме, а аз макар и под чадъра, имах чувството, че скоро ще пламна – обичам лятото, но недолюбвам чак такива жеги… Дори и книгата, която Биби ми прати и зачетох, не успя да ме разсее и мисълта ми непрекъснато се отклоняваше в посока… жега, жега, жега… Скоро и ледената вода в бутилките беше с подходяща температура за приготвянето на чай.
Вальо остави въдиците под наблюдението на Лори и започна да надува лодката.
Малко по-късно двамата се отправиха на разходка в язовира, а Лори беше много доволна.
Въпреки всички емоции, аз не преставах да си мисля, че ми е горещо, а само на метър от мен има воден басейн. Търпението ми, което и без това е дефицитна стока при мен, скоро съвсем се изчерпа и когато останалите се бяха излегнали за почивка, аз реших да пробвам водичката. Обичам да плувам, макар че по-скоро съм като “пирон в кисело мляко”.
Единственото, което ме възпираше, бе дъното – не бях плувала досега в язовир, а дъното му определено не прилича на морско дъно.
Чудех се дали да не вляза с джапанките, а после да ги метна на брега. Гери подкрепи тази ми идея и аз нагазих в… най-гнусните тиня и кал, които можете да си представите…
Кракът ми потъна до средата на прасеца, а аз от ужас и погнуса не знаех как да реагирам. И се опитах по-бързо да вляза навътре, за да мога да заплувам и краката ми да не докосват дъното. Направих още крачка или две и с изненада установих, че повече не мога да помръдна, защото не мога да си измъкна краката от тинята, или по-скоро заровените в тинята джапанки… толкова дълбоко бях затънала. Тогава не издържах и завиках към брега за помощ... измъкнете ме от тази гадост…
Всички наскачаха, а Вальо се втурна да ме спасява с лодката… Когато ме доближи, лодката ме побутна и за малко да се пльосна цялата… Тогава реших да се освободя от котвите-джапанки и заплувах навътре… боса и свободна… Дълго време виках брр…бррр… ужасно гнусна беше тази кал.
Чак после се сетих, че джапанките ми са някъде… там, заровени в мътилката.
Върнах се малко към брега и опитвайки се да не докосвам дъното с крака пробвах да ги потърся, съпровождана от разнородните съвети и упътвания, къде тихи, къде шумни от Вальо, Гери и Лори. Първата “напипах” почти веднага и я метнах на брега, но втората беше безследно изчезнала. И аз предпочетох да се заема с това, заради което все пак бях влязла във водата …
Няма да ви казвам, че плуването в тази хладна вода бе божествено, навътре водата бе дори направо ледена… Вальо, вече в компанията на Лори, кръжеше около мен с лодката, ако случайно ми се схване крака от ледената вода, но и не спираше да мърмори, че нямаме грам акъл в главите си, защото никой не влизал с джапанки в язовир… ха-ха-ха – освен мен (в мн.ч. включваше и Гери, която ме насърчи).
Лори поиска и тя да пробва водичката и наистина добре си поплувахме и чудесно се разхладихме.
А Гери стоеше на брега и събираше смелост и сили да осъществи идеята си за спасителната операция по откриването и изваждането на моята джапанка, която всъщност аз бих прежалила (за щастие не си купувам джапанки от сто лева едната, но пък от друга страна на тези това им беше първата разходка, защото бяха нови – новенички).
А сега малко повече за спасителната операция. След като и аз, и Лори вече бяхме на брега, Гери поизчака водата да се поизбистри, изпуши нервно една цигара, пое дълбоко дъх и ... нагази в тинята. След това нареди на Вальо да приближи лодката и се хвана за нея, а после... виждали ли сте как се мачка грозде за вино в онези огромни бурета – френски девойки със запретнати поли стъпват, мачкат, пеят и се смеят... Е, нещо такова изглеждаше, че прави и Гери без запретнатите поли, песните и смеха... Газеше, милата, в тинята на ситни стъпки, защото загубената джапанка дори и в кристално бистра вода надали щеше да се види. Скоро на мен ми стана съвестно, че само Гери се е заела със спасяването на джапанката-беглец, така че и аз въздъхнах тежко и нагазих в калта...
Да ви кажа честно в началото е адски гадно, след това става още повече, но се свиква...
По едно време кракът ми напипа нещо, което не приличаше на камък. С усилията на крак и половина (с другата се опитвах да пазя някакво равновесие) успях да го изровя, но нямаше как да го извадя с ръце, защото бе доста дълбоко. Затова го захванах с двата си крака и се отпуснах по гръб във водата, а после го повдигнах над водата, за да се види. За щастие го зърнах само за секунда, колкото да се уверя, че ни по форма, ни по цвят прилича на бялата ми джапанка, а е някакво пластмасово шише, почиващо на язовирното дъно от доста дълго време. После Гери каза, че добре, че не съм успяла да го видя... по-подробно... бррр... а аз бях готова на секундата да зарежа спасителната операция...
Но не и тя: Никакво отказване, тази джапанка е тук – в тези 2-3 квадратни метра... звучи ли ви малко – следващия път с мен – да ги прегазите и вие.
Дори получих указания – ти заставаш срещу мен и така стъпка по стъпка трасираме цялата квадратура. А Вальо не спираше да ни мърмори и “окуражава”... забравете глупавата джапанка...
И точно в момента, в който реших окончателно да се предам и тръгнах към брега, Гери победоносно вдигна в ръка една вече далеч не бяла джапанка! Ура! Намерена! Спасена!
Вкъщи и двете джапанки получиха чудесна баня с четка и домашен сапун и сега са като нови.
Чудесният уикенд не свърши дотук. След язовира отидохме, така както си бяхме морни-плажни, да пием кафе в Монтана.
С удоволствие бих живяла в този град – такова спокойствие се усещаше навсякъде: и в кафенето, и в парка, и по уличките, и на пазара, където намерихме варена царевица, ама истинска - българска и вкусна, а не замразена американска каша.
Неделният ден започна със сватба в селото. От ранни зори от центъра се носеше духова музика и празнична глъч. Цялото село бе на мегдана, млад “майчин и бащин” момък водеше хорото с уруглица в ръка – знаме, направено от бяла коприна в средата и червен тъкан плат с ресни от двата края, закичено със зелена китка и 3 червени ябълки.
По някое време музиката позаглъхна – сватбарите отидоха да поканят кръстниците-кумуве. После, още по-весели и шумни, дойдоха отново, за да вземат булката. А музиката не спираше, хорото се виеше и цялото село бе изпълнено с радост и празнична емоция, младоженецът не пропусна нито едно хоро, а най-щастлив беше, когато до него се хвана и неговата любима изгора.
С това настроение, след като сватбарите поеха към Берковица, ние пък се сбогувахме с баба Лора, дядо Лецо и баба Гина и се отправихме към любимия ни Клисурски манастир.
Изненадах се, защото отново бе пълно с хора там, после се сетихме, че е празник – Илинден и имаше кръщавки в църквата.
Пристрастна съм към това място – любимо ми е, и ако на Великден не сме там, не мога да почувствам празника. Вече 11 години (може би само с 1-2 изключения) с Вальо, а после и с Лори, на Великден сме там.
След това продължихме към Враца, минавайки през Вършец.
Спомените ми за Врачанския балкан са доста поизбледнели, от детските години и сега се възхитих на величествените скали, надвиснали над пътя.
Качихме се и до пещерата Леденика. На метри от скрития и вход се усещаше мразовития й дъх. Не влязохме да я разгледаме, защото групата бе влязла малко преди да отидем и входа бе заключен, а и не бяхме подходящо екипирани – казаха ни, че температурата при входа е около 5 градуса, а по-навътре към 7.
И въпреки това останахме безкрайно доволни от чудесната разходка, дори си починахме малко на пейките около поляната пред хижа Леденика. Там видяхме и кончета, които треньор учеше да бягат с високо изправени глави.
Прибрахме се в София привечер – изморени, но същевременно отпочинали, забравили за напрегнатите делнични дни, откъснали се от напрежението на големия град и много, много доволни от чудесния уикенд.

неделя, юли 06, 2008

Crying in the rain ...

Преди две лета си мислех, че след като не успях да отида до Каварна, никога няма да ги видя на живо. Никога... и това ми звучеше адски тъжно...
И когато тази зима разбрах, че ще правят втори концерт в България, и то в София - просто не можех да повярвам. Дни наред не стъпвах по земята от радост, от еуфорията, която ме обзе, не можех да повярвам дори и когато вече държах скъпоценните хартийки в ръцете си - билетите за концерта на WHITESNAKE & DEF LEPPARD...
Нямах търпение да дойде 4 юли, но дни преди тази дата от някакво суеверие дори престанах да тръпна в очакване, за да не се случи нещо и концертът да не се състои... или аз да не отида...
И наистина препятствия имаше... но какво от това?
Първо, предишната вечер се скарахме с любимия ми мъж и той реши, че не иска да ходи на концерт (на групи, които и без това не харесва кой знае колко), след това едвам намерих кого да заведа с мен, тъй като всичките ми близки приятели отказаха поради една или друга причина, което е нормално - не мога да очаквам, че в последния момент някой ще си промени плановете за петъчната вечер, за да не ходя аз сама на концерт... Освен Геринцето ми :) Благодаря ти, приятелко!
И така в 8 и нещо бяхме на тревата, почти пред самата сцена, в чудесно настроение :)
Нямам намерение да ви разказвам подробности за всички "простотии" като закъснения, висене с часове, лошо озвучаване и т.н., защото знам, че след години дори няма да си ги спомням...
Това, което ще помня е, че го видях ... на някакви си метри от мен, жесток и секси! Ще помня, че всичките ми страхове да не се разочаровам, когато го видя изчезнаха, защото това е същият чаровник, който ме омагьоса преди 20 години, флиртуващ с хилядите фенове на стадиона. Ще помня, че пях с глас, заедно с David Coverdale Here I go again, Is this love, Still of the night, Love ain't no stranger ... а летният порой се сипеше върху ни и скриваше сълзите ми ... Сълзи от една сбъдната мечта :)
А след като Whitesnake се прибраха, стоически изчакахме появата и на Def Leppard... Не останахме до самия край, защото вече бяхме вир вода и доста премръзнали, но ги видях и чух Love Bites, а повече от това не ми е нужно :)
Щастлива съм...
This was love... and I was not dreamin'