Mila:)

ме сполетяха …
Преди точно две недели, в любимия ми ден петък, в любимия ми час: тъкмо преди тръгване от офиса, ми изтръпна левият крак. Не, не съм седяла върху него продължително време.. просто ей така си изтръпна… В началото почти не му обърнах внимание – докато се прибера и ще ми мине. Цяла вечер чаках, но така и не дочаках и реших да си легна, уповавайки се на твърдението, че утрото е по-мъдро от вечерта и като такова ще реши, че хич не е хубаво да съм с изтръпнал крак…
Сънищата бяха прогонили от главата ми мисълта за крака и ставайки от леглото на сутринта направо се изненадах, защото насмалко да се пльосна на средата на стаята… пустият му крак направо се бе „вдървил” – нямах никаква чувствителност (боцнах го тук-там…). Уплаших се не на шега и така започнаха моите патилански премеждия…
Хукнах аз по доктори. Като начало за един ден, в рамките на един час ми мериха кръвното налягане 3 пъти. И трите пъти: стойности, коя от коя по-различни, горната и долната граници ту се събираха, ту се разделяха – сякаш си играеха на някаква тяхна си игра… Не обърнах внимание на това, защото кръвното ми си е нормално, но съм свикнала всички да ми твърдят, че не е…
Ще прескоча обиколките из (поли)клиниките в съботния ден, защото резултатът от тях бе час за преглед при невролог в понеделник, а дотогава – парацетамол и витамини – като при настинка…
Едва дочаках понеделника. След обстоен преглед, включващ ходене на пръсти, на пети, бой с чукче и по двата крака (а с десния всичко си усещах!), драскане с химикалка и др. странни дейности, последва още по-обстойно и продължително изготвяне на амбулаторен лист, като от време навреме лекарката поклащаше глава с изражение казващо: „Какво ли да напиша? Еми, откъде да знам пък? Хмм…”
Накрая получих направления за изследвания: кръв и ядрено магнитен резонанс.
Голям кеф! Обожавам да ми взимат кръв от вената, защото всеки път се стараят да ми я спукат, а после цяла седмица се наслаждавам на променящите се цветове на ръката ми… И този път не пропуснаха, но нейсе… свикнала съм.
За следващия ден бе часът ми за ЯМР в ИСУЛ. Отидох спокойна: доктор Хаус ми е любим, а той много обича да праща пациентите си на такова изследване – мислех си, че знам какво ме чака, и дори се пошегувах с мама, че няма нужда да влиза с мен, защото аз просто ще си полежа двайсетина минути и ще изляза. Дори Геринцето ми предварително ме бе подковала да си искам огледало, с което да виждам света извън тръбата (не, че бе много за гледане, защото самият апарат е поставен в малко мрачно помещение) и паник бутон.
Но не би. Апаратът в ИСУЛ явно е от мезозойската ера, когато още не е имало огледала и бутони. Имали звукова система. Демек: ти като викнеш и ние ще те чуем…
В мрачната и доста шумна стая, тясната тръба бе направо зловеща, а аз всъщност се оказах напълно неподготвена… Не съм очаквала, че мога да изпитам такова ужасно чувство на безизходица, ужас, паника, което да не успея да контролирам и... от което след това няколко нощи поред сънувах кошмари.
Не успях да направя изследването, въпреки че опитах. Дори след първия неуспешен опит да ме напъхат вътре, в тясното, и мама влезе при мен, за да ме успокои. Единствения път, когато влязох докрай, успях да издържа вътре около половин минута, която ми се стори цял век в тясната тръба, където имах чувството, че въздухът ми свършва. По-страшна обаче бе мисълта, че звуковата система може и да не проработи: да извикам и никой да не ме чуе, а аз по никакъв начин не мога да се измъкна оттам на собствен ход.
И се развиках. Чуха ме. „Изваждаха ме” цяла вечност… разтреперана, изгубила цвета на лицето си, с вкочанени от ужаса ръце, и шепнеща на пресекулки: не мога, не мога…
Трудно се успокоих, а и трудно ми бе после да разказвам на всички какво точно е станало, защото с всяко повтаряне на „случката” изживявах ужаса отново и отново.
На следващия ден докторката ме изпрати на ЕМГ (електромиография) – изследване с ток, което също не бе особено приятно, а след него каза, че има съмнения за разни лоши диагнози и ме прати на рентгенова снимка… По едно време, докато сновях между ИСУЛ и Закрила, и купчината с листа растеше, се замислих, че заприличвам на бабите, чието любимо хоби е да висят пред разни кабинети и да носят цели найлонови торбички, пълни с направления, резултати, рецепти, книжки и прочее документи…хмм…
А след снимката докторката каза: ще трябва да направиш ЯМР. Няма друг начин.
Аз обаче за нищо на света не исках да отида отново на инквизицията в ИСУЛ, а и след като бях събрала достатъчно информация от препатили приятели и от форумите из нета, реших, че няма сила, която да ме накара да повторя опита, без да има апарата огледало, паник бутон и хапче, което те докарва в състояние "все ми е тая".
Увериха ме, че всички тези екстри има резонансът във военна болница, дори бил най-добрият апарат в цяла София.
ОК. С помощта на познат доктор там, успях да си запиша час за следващия ден, срещу заплащане, разбира се… Ако си с направление – по здравната каса – чакането може да продължи седмици… Докторът също ме увери, че екстрите са налични и няма от какво да се притеснявам. Да бе, разправяй ги тези на старата ми шапка, мислех си аз, представяйки си какво ме чака. Просто не бях на себе си…
В четвъртък, доста преди уречения час (нали съм си мазохистка) се озовах пред болницата. Чаках Вальо да дойде, за да вляза, а той милият бе поставил нов световен рекорд за прелитане на разстоянието Плевен-София, където бе на среща. За бек-ъп вариант (ако Вальо не успее да пристигне навреме) извиках и брат ми, добре че живее на три минути пеша от болницата.
Не минах без нервно притеснение докато чакахме... Спомените ми от ИСУЛ просто са ужасяващи...
И така дойде и моят ред, влизам аз и от вратата: давайте хапчето!
Какво хапче, бре?
Ами това, дето доктора ми обеща, че ще ми да дадете, та да се зашеметя...
Ама няма такова нещо, ние тук хапчета не даваме! Tо не е страшно - хайде лягай!
Да бе, не сте познали, искам си хапчето...

И така... идвай-няма, чуй ме – не, вие не разбирате какво изживях преди само 1 седмица… ама при нас не е страшно - да, добре, ама си искам хапчето…
И нали съм рогато, обадих се на доктора, а той, моля ви, се опита да ме кандърдиса да забравя за хапчето, но като видя, че не става ме прати в спешното - там ми боцнаха 1 диазепам в … и аз реших, че съм ок. Вальо каза, че може и физиологичен разтвор да са ми боцнали, ама все тая - важното е, че подейства – хахаха… Още докато се връщахме от спешното по дългите подземни коридори на болницата, усетих как в мен се разлива невероятно спокойствие.
Но най-важното е, че този апарат наистина няма нищо общо с онзи в ИСУЛ.
Мисля, че ако бях отишла във ВМА още първия път, щях да се справя от воле, и без да се налага да се тръшкам жално.
Апаратът във ВМА е доста по-нов, по-широк (ми се стори), самото помещение е просторно, бяло и въздухът не е застоял. Точно пред самият апарат е витрината, зад която са компютрите и специалистът, провеждащ изследването. Наистина слагат над главата ти нещо като стойка, на която е закрепено едно просто огледалце - ама то те спасява - в него виждаш отсреща жената, която ти следи изследването, а аз виждах и Вальо, който застана пред апарата и привеждайки се, през цялото време ми се усмихваше, плезеше и ми пращаше целувки...
Има музика, бученето не е толкова неприятно и като се има предвид, че вътре само си лежиш и физическа болка няма, може да дори да се каже, че изследването си е приятно :)
Двадесетте минути минаха по-бързо, отколкото очаквах.
Мама каза, че от диазепама ще спя като заклана, но или наистина не е било диазепам, а вода, или адреналинът ми е бил множко - защото не можах да заспя до никое време, а на сутринта си се събудих в 7.
И така, за щастие присъдата ми не е нито едно от страшните предположения на докторката. Всъщност конкретна и ясна диагноза така и не чух и естествено, въоръжена с целия куп резултати от изследванията (събрала съм си ги и аз в найлоново джобче) имам намерение да се консултирам и с още някой невролог.
И за финал: навремето любимата ми класна и учителка по математика в СМГ успяваше винаги да ме накара да направя нещо, което не искам. Тоест да поискам да го направя. Например на олимпиадите, на които се участваше по желание, а аз често нямах такова, тя винаги успяваше да ме „запише” и то наистина не на сила… Просто имаше подход …
А сега, бог, силата или който и да е там се опитва да я имитира… Всички знаете, че не си падам особено по гимнастиките и фитнеса, и все се опитвам да изклинча от подобни занимания…сега обаче си имам лекарско предписание за гимнастика…и мърдане няма…
И понеже знам, че ме четат предимно най-близките ми приятели, а те са тези, които бяха с мен и ме подкрепяха през цялото време, искам още веднъж да им кажа: Благодаря! Обичам ви!