Mila:)

За приятелите (кратичко;))

2008-12-09T16:46:00.005+02:00

Скоро Танчето пак ме „закачи” на една от верижните игри – за щастието, и тъй като съм й длъжник (пропуснах абсолютния ми свят), реших да не се мотая много-много и да напиша нещо.
Мисля, че няма да се получи точно пост за щастието, а за основния фактор, обуславящ това усещане – хората.
Хората, които ме правят щастлива са семейството и приятелите ми. За семейството ми няма да разказвам сега.
Няма да разказвам и за останалите неща, които понякога спират дъха ми като книги, музика, концерти на любими групи, красиви снимки и картини, разходки на чудни места по света и у нас: за тях няма да пиша днес…
Ще ви кажа нещо съвсем мъничко (но от сърце) за приятелите си – или по-скоро, мили ми приятели, ще ви кажа, че ме карате да се чувствам щастлива от това, че ви има и привилегирована, от факта, че ви познавам и сте мои приятели (така или иначе само вие ме „четете”:-Р – този пост е за вас).
Приятелите, с които се виждам всеки ден и такива, с които не се виждам с години, но когато се срещнем имаме чувството, че всъщност вчера сме се били заедно и сме си приказвали; приятелите, с които ни е хубаво дори и когато си мълчим, защото очите ни блестят и няма нужда от думи в такива мигове; старите приятели, с които съм преживяла много; новите приятели, с които имам чувството, че се познаваме от години, с две думи моите истински приятели - приятелите, които обичам с цялото си сърце. Няма да изброявам, вие си се знаете – нали сме все от един дол дренки.

Зная, че за всеки човек щастието се изразява в различни чувства и усещания, измерва се с различни мерки. Всеки влага в тази дума собствените си разбирания, мисли, емоции, критерии, които го вълнуват.

В първия момент ми бе много трудно да си отговоря на въпроса какво всъщност е щастието и се поразрових из малката съкровищница със спомени, в която (за щастие) открих много-много мигове, в които се виждах широко усмихната, или с пълни със сълзи очи, или останала без дъх и с настръхнала на ръцете кожа, или с разтуптяно сърце – мигове, в които съм си казвала: „Щастлива съм!” И тези моменти са свързани с преживявания с любими хора, близки до сърцето и мислите ми същества: семейство и приятели.
Сещам се и за един обикновен работен ден в офиса: имах някаква среща, която продължи доста дълго време… А когато излязох ме „чакаха” няколко пропуснати обаждания, е-мейли и съобщения в чатовете с едно и също съдържание: „Къдеее сиии?!! Видя ли дъгата?”, или „ Хей, има невероятна дъга!”… И макар, че дъгата вече я нямаше, аз бях щастлива в този миг.

Разни неприятности... (с happy end ;))

2008-10-11T13:38:00.007+03:00

ме сполетяха …
Преди точно две недели, в любимия ми ден петък, в любимия ми час: тъкмо преди тръгване от офиса, ми изтръпна левият крак. Не, не съм седяла върху него продължително време.. просто ей така си изтръпна… В началото почти не му обърнах внимание – докато се прибера и ще ми мине. Цяла вечер чаках, но така и не дочаках и реших да си легна, уповавайки се на твърдението, че утрото е по-мъдро от вечерта и като такова ще реши, че хич не е хубаво да съм с изтръпнал крак…
Сънищата бяха прогонили от главата ми мисълта за крака и ставайки от леглото на сутринта направо се изненадах, защото насмалко да се пльосна на средата на стаята… пустият му крак направо се бе „вдървил” – нямах никаква чувствителност (боцнах го тук-там…). Уплаших се не на шега и така започнаха моите патилански премеждия…
Хукнах аз по доктори. Като начало за един ден, в рамките на един час ми мериха кръвното налягане 3 пъти. И трите пъти: стойности, коя от коя по-различни, горната и долната граници ту се събираха, ту се разделяха – сякаш си играеха на някаква тяхна си игра… Не обърнах внимание на това, защото кръвното ми си е нормално, но съм свикнала всички да ми твърдят, че не е…
Ще прескоча обиколките из (поли)клиниките в съботния ден, защото резултатът от тях бе час за преглед при невролог в понеделник, а дотогава – парацетамол и витамини – като при настинка…
Едва дочаках понеделника. След обстоен преглед, включващ ходене на пръсти, на пети, бой с чукче и по двата крака (а с десния всичко си усещах!), драскане с химикалка и др. странни дейности, последва още по-обстойно и продължително изготвяне на амбулаторен лист, като от време навреме лекарката поклащаше глава с изражение казващо: „Какво ли да напиша? Еми, откъде да знам пък? Хмм…”
Накрая получих направления за изследвания: кръв и ядрено магнитен резонанс.
Голям кеф! Обожавам да ми взимат кръв от вената, защото всеки път се стараят да ми я спукат, а после цяла седмица се наслаждавам на променящите се цветове на ръката ми… И този път не пропуснаха, но нейсе… свикнала съм.
За следващия ден бе часът ми за ЯМР в ИСУЛ. Отидох спокойна: доктор Хаус ми е любим, а той много обича да праща пациентите си на такова изследване – мислех си, че знам какво ме чака, и дори се пошегувах с мама, че няма нужда да влиза с мен, защото аз просто ще си полежа двайсетина минути и ще изляза. Дори Геринцето ми предварително ме бе подковала да си искам огледало, с което да виждам света извън тръбата (не, че бе много за гледане, защото самият апарат е поставен в малко мрачно помещение) и паник бутон.
Но не би. Апаратът в ИСУЛ явно е от мезозойската ера, когато още не е имало огледала и бутони. Имали звукова система. Демек: ти като викнеш и ние ще те чуем…
В мрачната и доста шумна стая, тясната тръба бе направо зловеща, а аз всъщност се оказах напълно неподготвена… Не съм очаквала, че мога да изпитам такова ужасно чувство на безизходица, ужас, паника, което да не успея да контролирам и... от което след това няколко нощи поред сънувах кошмари.
Не успях да направя изследването, въпреки че опитах. Дори след първия неуспешен опит да ме напъхат вътре, в тясното, и мама влезе при мен, за да ме успокои. Единствения път, когато влязох докрай, успях да издържа вътре около половин минута, която ми се стори цял век в тясната тръба, където имах чувството, че въздухът ми свършва. По-страшна обаче бе мисълта, че звуковата система може и да не проработи: да извикам и никой да не ме чуе, а аз по никакъв начин не мога да се измъкна оттам на собствен ход.
И се развиках. Чуха ме. „Изваждаха ме” цяла вечност… разтреперана, изгубила цвета на лицето си, с вкочанени от ужаса ръце, и шепнеща на пресекулки: не мога, не мога…
Трудно се успокоих, а и трудно ми бе после да разказвам на всички какво точно е станало, защото с всяко повтаряне на „случката” изживявах ужаса отново и отново.
На следващия ден докторката ме изпрати на ЕМГ (електромиография) – изследване с ток, което също не бе особено приятно, а след него каза, че има съмнения за разни лоши диагнози и ме прати на рентгенова снимка… По едно време, докато сновях между ИСУЛ и Закрила, и купчината с листа растеше, се замислих, че заприличвам на бабите, чието любимо хоби е да висят пред разни кабинети и да носят цели найлонови торбички, пълни с направления, резултати, рецепти, книжки и прочее документи…хмм…
А след снимката докторката каза: ще трябва да направиш ЯМР. Няма друг начин.
Аз обаче за нищо на света не исках да отида отново на инквизицията в ИСУЛ, а и след като бях събрала достатъчно информация от препатили приятели и от форумите из нета, реших, че няма сила, която да ме накара да повторя опита, без да има апарата огледало, паник бутон и хапче, което те докарва в състояние "все ми е тая".
Увериха ме, че всички тези екстри има резонансът във военна болница, дори бил най-добрият апарат в цяла София.
ОК. С помощта на познат доктор там, успях да си запиша час за следващия ден, срещу заплащане, разбира се… Ако си с направление – по здравната каса – чакането може да продължи седмици… Докторът също ме увери, че екстрите са налични и няма от какво да се притеснявам. Да бе, разправяй ги тези на старата ми шапка, мислех си аз, представяйки си какво ме чака. Просто не бях на себе си…
В четвъртък, доста преди уречения час (нали съм си мазохистка) се озовах пред болницата. Чаках Вальо да дойде, за да вляза, а той милият бе поставил нов световен рекорд за прелитане на разстоянието Плевен-София, където бе на среща. За бек-ъп вариант (ако Вальо не успее да пристигне навреме) извиках и брат ми, добре че живее на три минути пеша от болницата.
Не минах без нервно притеснение докато чакахме... Спомените ми от ИСУЛ просто са ужасяващи...
И така дойде и моят ред, влизам аз и от вратата: давайте хапчето!
Какво хапче, бре?
Ами това, дето доктора ми обеща, че ще ми да дадете, та да се зашеметя...
Ама няма такова нещо, ние тук хапчета не даваме! Tо не е страшно - хайде лягай!
Да бе, не сте познали, искам си хапчето...

И така... идвай-няма, чуй ме – не, вие не разбирате какво изживях преди само 1 седмица… ама при нас не е страшно - да, добре, ама си искам хапчето…
И нали съм рогато, обадих се на доктора, а той, моля ви, се опита да ме кандърдиса да забравя за хапчето, но като видя, че не става ме прати в спешното - там ми боцнаха 1 диазепам в … и аз реших, че съм ок. Вальо каза, че може и физиологичен разтвор да са ми боцнали, ама все тая - важното е, че подейства – хахаха… Още докато се връщахме от спешното по дългите подземни коридори на болницата, усетих как в мен се разлива невероятно спокойствие.
Но най-важното е, че този апарат наистина няма нищо общо с онзи в ИСУЛ.
Мисля, че ако бях отишла във ВМА още първия път, щях да се справя от воле, и без да се налага да се тръшкам жално.
Апаратът във ВМА е доста по-нов, по-широк (ми се стори), самото помещение е просторно, бяло и въздухът не е застоял. Точно пред самият апарат е витрината, зад която са компютрите и специалистът, провеждащ изследването. Наистина слагат над главата ти нещо като стойка, на която е закрепено едно просто огледалце - ама то те спасява - в него виждаш отсреща жената, която ти следи изследването, а аз виждах и Вальо, който застана пред апарата и привеждайки се, през цялото време ми се усмихваше, плезеше и ми пращаше целувки...
Има музика, бученето не е толкова неприятно и като се има предвид, че вътре само си лежиш и физическа болка няма, може да дори да се каже, че изследването си е приятно :)
Двадесетте минути минаха по-бързо, отколкото очаквах.
Мама каза, че от диазепама ще спя като заклана, но или наистина не е било диазепам, а вода, или адреналинът ми е бил множко - защото не можах да заспя до никое време, а на сутринта си се събудих в 7.
И така, за щастие присъдата ми не е нито едно от страшните предположения на докторката. Всъщност конкретна и ясна диагноза така и не чух и естествено, въоръжена с целия куп резултати от изследванията (събрала съм си ги и аз в найлоново джобче) имам намерение да се консултирам и с още някой невролог.
И за финал: навремето любимата ми класна и учителка по математика в СМГ успяваше винаги да ме накара да направя нещо, което не искам. Тоест да поискам да го направя. Например на олимпиадите, на които се участваше по желание, а аз често нямах такова, тя винаги успяваше да ме „запише” и то наистина не на сила… Просто имаше подход …
А сега, бог, силата или който и да е там се опитва да я имитира… Всички знаете, че не си падам особено по гимнастиките и фитнеса, и все се опитвам да изклинча от подобни занимания…сега обаче си имам лекарско предписание за гимнастика…и мърдане няма…
И понеже знам, че ме четат предимно най-близките ми приятели, а те са тези, които бяха с мен и ме подкрепяха през цялото време, искам още веднъж да им кажа: Благодаря! Обичам ви!

Помощ! Търси се … една джапанка…

2008-07-22T10:56:00.001+03:00

Всичко започна с идеята ми да изненадаме свеки за рождения й ден на 18 юли.
И в петък привечер бяхме натоварили всичко необходимо в колата, купихме и торта, взехме Геринцето и потеглихме към центъра на земята – както хората от селото обичат да го наричат: Мездреята – центъра на земята.
Наистина я изненадахме. Всички ни се зарадваха: тя, свекър ми и майка й – баба Ги. Получи се чудесен празник “яли, пили и се веселили”.
А в събота Вальо изненада нас, защото се оказа, че освен всичко друго в колата (да живее комби-то) има и въдици, надуваема лодка, надуваеми дюшеци и два плажни чадъра.
И така, пихме по кафе и поехме към язовир Огоста, или както е по-известен – Михайловградския (Монтанския) язовир, който е недалеч от нашето село.
Пристигнахме бързичко и се настанихме точно до водата. Май по-скоро се настанихме на дъното на язовира, защото водата бе доста спаднала.
Вальо боцна чадърите, ние с Гери опънахме едно одеало и се заехме да се мажем с плажни масла, докато той вадеше въдиците, червеите и разните други рибарски приспособления. Лори нетърпеливо подскачаше около него – защото и тя искаше да лови риба. Вальо й приготви една въдица, метна я и й постави важната задача да наблюдава внимателно плувката да не потъне (или по-скоро да наблюдава кога плувката ще потъне). Сетихте се и сами нали, през две секунди и половина се чуваше: “Тате, татеее, потънааа! ... Ааа, не, показа се пак.” Но наистина Лори хвана първата рибка, аз обаче не бих могла да споделя с вас повече подробности за нея като вид, име, размер, към кое семейство принадлежи и т.н. Веднага тази рибка получи изключително внимание – беше й осигурена луксозна квартира: живарник, в който да си плува, но без да бяга.
Останалите подробности, съпътстващи един риболов, като оплетената корда на въдицата, ще се опитам да ви спестя.
Ние с Гери търпеливо си се пържехме, а аз макар и под чадъра, имах чувството, че скоро ще пламна – обичам лятото, но недолюбвам чак такива жеги… Дори и книгата, която Биби ми прати и зачетох, не успя да ме разсее и мисълта ми непрекъснато се отклоняваше в посока… жега, жега, жега… Скоро и ледената вода в бутилките беше с подходяща температура за приготвянето на чай.
Вальо остави въдиците под наблюдението на Лори и започна да надува лодката.
Малко по-късно двамата се отправиха на разходка в язовира, а Лори беше много доволна.
Въпреки всички емоции, аз не преставах да си мисля, че ми е горещо, а само на метър от мен има воден басейн. Търпението ми, което и без това е дефицитна стока при мен, скоро съвсем се изчерпа и когато останалите се бяха излегнали за почивка, аз реших да пробвам водичката. Обичам да плувам, макар че по-скоро съм като “пирон в кисело мляко”.
Единственото, което ме възпираше, бе дъното – не бях плувала досега в язовир, а дъното му определено не прилича на морско дъно.
Чудех се дали да не вляза с джапанките, а после да ги метна на брега. Гери подкрепи тази ми идея и аз нагазих в… най-гнусните тиня и кал, които можете да си представите…
Кракът ми потъна до средата на прасеца, а аз от ужас и погнуса не знаех как да реагирам. И се опитах по-бързо да вляза навътре, за да мога да заплувам и краката ми да не докосват дъното. Направих още крачка или две и с изненада установих, че повече не мога да помръдна, защото не мога да си измъкна краката от тинята, или по-скоро заровените в тинята джапанки… толкова дълбоко бях затънала. Тогава не издържах и завиках към брега за помощ... измъкнете ме от тази гадост…
Всички наскачаха, а Вальо се втурна да ме спасява с лодката… Когато ме доближи, лодката ме побутна и за малко да се пльосна цялата… Тогава реших да се освободя от котвите-джапанки и заплувах навътре… боса и свободна… Дълго време виках брр…бррр… ужасно гнусна беше тази кал.
Чак после се сетих, че джапанките ми са някъде… там, заровени в мътилката.
Върнах се малко към брега и опитвайки се да не докосвам дъното с крака пробвах да ги потърся, съпровождана от разнородните съвети и упътвания, къде тихи, къде шумни от Вальо, Гери и Лори. Първата “напипах” почти веднага и я метнах на брега, но втората беше безследно изчезнала. И аз предпочетох да се заема с това, заради което все пак бях влязла във водата …
Няма да ви казвам, че плуването в тази хладна вода бе божествено, навътре водата бе дори направо ледена… Вальо, вече в компанията на Лори, кръжеше около мен с лодката, ако случайно ми се схване крака от ледената вода, но и не спираше да мърмори, че нямаме грам акъл в главите си, защото никой не влизал с джапанки в язовир… ха-ха-ха – освен мен (в мн.ч. включваше и Гери, която ме насърчи).
Лори поиска и тя да пробва водичката и наистина добре си поплувахме и чудесно се разхладихме.
А Гери стоеше на брега и събираше смелост и сили да осъществи идеята си за спасителната операция по откриването и изваждането на моята джапанка, която всъщност аз бих прежалила (за щастие не си купувам джапанки от сто лева едната, но пък от друга страна на тези това им беше първата разходка, защото бяха нови – новенички).
А сега малко повече за спасителната операция. След като и аз, и Лори вече бяхме на брега, Гери поизчака водата да се поизбистри, изпуши нервно една цигара, пое дълбоко дъх и ... нагази в тинята. След това нареди на Вальо да приближи лодката и се хвана за нея, а после... виждали ли сте как се мачка грозде за вино в онези огромни бурета – френски девойки със запретнати поли стъпват, мачкат, пеят и се смеят... Е, нещо такова изглеждаше, че прави и Гери без запретнатите поли, песните и смеха... Газеше, милата, в тинята на ситни стъпки, защото загубената джапанка дори и в кристално бистра вода надали щеше да се види. Скоро на мен ми стана съвестно, че само Гери се е заела със спасяването на джапанката-беглец, така че и аз въздъхнах тежко и нагазих в калта...
Да ви кажа честно в началото е адски гадно, след това става още повече, но се свиква...
По едно време кракът ми напипа нещо, което не приличаше на камък. С усилията на крак и половина (с другата се опитвах да пазя някакво равновесие) успях да го изровя, но нямаше как да го извадя с ръце, защото бе доста дълбоко. Затова го захванах с двата си крака и се отпуснах по гръб във водата, а после го повдигнах над водата, за да се види. За щастие го зърнах само за секунда, колкото да се уверя, че ни по форма, ни по цвят прилича на бялата ми джапанка, а е някакво пластмасово шише, почиващо на язовирното дъно от доста дълго време. После Гери каза, че добре, че не съм успяла да го видя... по-подробно... бррр... а аз бях готова на секундата да зарежа спасителната операция...
Но не и тя: Никакво отказване, тази джапанка е тук – в тези 2-3 квадратни метра... звучи ли ви малко – следващия път с мен – да ги прегазите и вие.
Дори получих указания – ти заставаш срещу мен и така стъпка по стъпка трасираме цялата квадратура. А Вальо не спираше да ни мърмори и “окуражава”... забравете глупавата джапанка...
И точно в момента, в който реших окончателно да се предам и тръгнах към брега, Гери победоносно вдигна в ръка една вече далеч не бяла джапанка! Ура! Намерена! Спасена!
Вкъщи и двете джапанки получиха чудесна баня с четка и домашен сапун и сега са като нови.
Чудесният уикенд не свърши дотук. След язовира отидохме, така както си бяхме морни-плажни, да пием кафе в Монтана.
С удоволствие бих живяла в този град – такова спокойствие се усещаше навсякъде: и в кафенето, и в парка, и по уличките, и на пазара, където намерихме варена царевица, ама истинска - българска и вкусна, а не замразена американска каша.
Неделният ден започна със сватба в селото. От ранни зори от центъра се носеше духова музика и празнична глъч. Цялото село бе на мегдана, млад “майчин и бащин” момък водеше хорото с уруглица в ръка – знаме, направено от бяла коприна в средата и червен тъкан плат с ресни от двата края, закичено със зелена китка и 3 червени ябълки.
По някое време музиката позаглъхна – сватбарите отидоха да поканят кръстниците-кумуве. После, още по-весели и шумни, дойдоха отново, за да вземат булката. А музиката не спираше, хорото се виеше и цялото село бе изпълнено с радост и празнична емоция, младоженецът не пропусна нито едно хоро, а най-щастлив беше, когато до него се хвана и неговата любима изгора.
С това настроение, след като сватбарите поеха към Берковица, ние пък се сбогувахме с баба Лора, дядо Лецо и баба Гина и се отправихме към любимия ни Клисурски манастир.
Изненадах се, защото отново бе пълно с хора там, после се сетихме, че е празник – Илинден и имаше кръщавки в църквата.
Пристрастна съм към това място – любимо ми е, и ако на Великден не сме там, не мога да почувствам празника. Вече 11 години (може би само с 1-2 изключения) с Вальо, а после и с Лори, на Великден сме там.
След това продължихме към Враца, минавайки през Вършец.
Спомените ми за Врачанския балкан са доста поизбледнели, от детските години и сега се възхитих на величествените скали, надвиснали над пътя.
Качихме се и до пещерата Леденика. На метри от скрития и вход се усещаше мразовития й дъх. Не влязохме да я разгледаме, защото групата бе влязла малко преди да отидем и входа бе заключен, а и не бяхме подходящо екипирани – казаха ни, че температурата при входа е около 5 градуса, а по-навътре към 7.
И въпреки това останахме безкрайно доволни от чудесната разходка, дори си починахме малко на пейките около поляната пред хижа Леденика. Там видяхме и кончета, които треньор учеше да бягат с високо изправени глави.
Прибрахме се в София привечер – изморени, но същевременно отпочинали, забравили за напрегнатите делнични дни, откъснали се от напрежението на големия град и много, много доволни от чудесния уикенд.

Crying in the rain ...

2008-07-06T22:44:00.006+03:00

Преди две лета си мислех, че след като не успях да отида до Каварна, никога няма да ги видя на живо. Никога... и това ми звучеше адски тъжно...
И когато тази зима разбрах, че ще правят втори концерт в България, и то в София - просто не можех да повярвам. Дни наред не стъпвах по земята от радост, от еуфорията, която ме обзе, не можех да повярвам дори и когато вече държах скъпоценните хартийки в ръцете си - билетите за концерта на WHITESNAKE & DEF LEPPARD...
Нямах търпение да дойде 4 юли, но дни преди тази дата от някакво суеверие дори престанах да тръпна в очакване, за да не се случи нещо и концертът да не се състои... или аз да не отида...
И наистина препятствия имаше... но какво от това?
Първо, предишната вечер се скарахме с любимия ми мъж и той реши, че не иска да ходи на концерт (на групи, които и без това не харесва кой знае колко), след това едвам намерих кого да заведа с мен, тъй като всичките ми близки приятели отказаха поради една или друга причина, което е нормално - не мога да очаквам, че в последния момент някой ще си промени плановете за петъчната вечер, за да не ходя аз сама на концерт... Освен Геринцето ми :) Благодаря ти, приятелко!
И така в 8 и нещо бяхме на тревата, почти пред самата сцена, в чудесно настроение :)
Нямам намерение да ви разказвам подробности за всички "простотии" като закъснения, висене с часове, лошо озвучаване и т.н., защото знам, че след години дори няма да си ги спомням...
Това, което ще помня е, че го видях ... на някакви си метри от мен, жесток и секси! Ще помня, че всичките ми страхове да не се разочаровам, когато го видя изчезнаха, защото това е същият чаровник, който ме омагьоса преди 20 години, флиртуващ с хилядите фенове на стадиона. Ще помня, че пях с глас, заедно с David Coverdale Here I go again, Is this love, Still of the night, Love ain't no stranger ... а летният порой се сипеше върху ни и скриваше сълзите ми ... Сълзи от една сбъдната мечта :)
А след като Whitesnake се прибраха, стоически изчакахме появата и на Def Leppard... Не останахме до самия край, защото вече бяхме вир вода и доста премръзнали, но ги видях и чух Love Bites, а повече от това не ми е нужно :)
Щастлива съм...
This was love... and I was not dreamin'

Наталия Паликова и нейните съкровища

2008-06-05T14:11:00.004+03:00

Благодаря ти, миличка Наталия, че сподели с мен и хората, които се отбиват тук, тези вълшебни мисли... Щастлива съм, че те познавам. Мила

***
От доста време съм обещала на Мили да напиша и аз нещичко по темата, още повече че и аз като нея не бих могла да си представя живота си без любимите книги, а ежедневието – без музика… Да не говорим, че пустинният остров е моя отколешна мечта и копнеж – при задъханото ни и автоматизирано ежедневие съм сигурна, че на всеки понякога му се иска да се махне от цивилизацията за повече или по-малко дълга уединена почивка. Наскоро ми изпратиха и линкче към мечтаното островче… знаете, нали, че вече го има и този ексцентризъм – продаване на малки необитаеми островчета по екзотичните архипелази, за застрояване с частни имения…ех, мечти….
Та като цяло – гледката на коралово-тюркоазено уединение, малко свободно време и няколко любими песни, чути от сутринта – и ето го вдъхновението да си изпълня обещаното и да се включа към темата.
Преди всичко музиката… Мили, благодаря ти за ласкателното определение за мен като подреден и интересуващ се от фактологията човек, макар да е и малко преувеличено. Но да – музиката е за мен специална магия, и когато съм пленена от някоя мелодия, ми е любопитно кой е чародееца. А такива има доста сред изпълнителите в тези стилове, които обичам – предимно мелодичните форми на рока и метъла. Сред моя приятелски кръг също има много и познавачи, и такива чародейци-творци, което допълнително напоследък засили вкуса ми и необходимостта от музиката като начин на живот. Също като Мили, започнах да нахвърлям списъче на музиката, която бих искала да придава звук на самотата ми на това бленувано островче… и списъка не спря да нараства! Много трудно ми беше да прежаля толкова любими парчета и да сведа до приличното количество за статия в блог, но все пак – ето какво остана като задължителен минимум с пояснения:

Loreena McKennitt – The Mystic’s Dream. Soundtrack към филма „Мъглите на Авалон”, който пък е правен по обожаемата ми едноименна книга на Марион Зимър Брадли. В тази песен долавям много от себе си, от страстта към мистичното, омагьосващото, красотата… и завръщането в едно „у дома”, което не е в нашето ежедневно измерение.

Eagles – Peaceful Easy Feeling. Песен, която свързвам с един мой познат чародеец-музикант и чрез когото я открих… Заглавието изразява точно усещането, което това същество неизменно създава у мен.

Limbonic Art – In Abhorrence Dementia. Лично за мен – чудесно парче за медитация и успокояване, когато нещо ме е ядосало. Макар да е, а може и точно поради това, че е представителна извадка за драматичен тежък black metal.

Sacred Spirit. Тук не можах да избера конкретна мелодия, тази група прави индианска медитативна музика по мотиви от автентичния фолклор на северноамериканските индианци. Чиста магия.

Inkubus Sukkubus - Wytches. Били ли сте на вещерско сборище? Летели ли сте с метла срещу пълнолунието напролет? Аз не съм, но ако това съществуваше, би звучало така.

Korpiklaani. Тези финландски фолк-метъли съчетават тежкото звучене на хард рока, веселяшкото настроение и фолклорно-вълшебния елемент в текстовете и правят най-подходящата музика за луд купон. Стига да си се представяте на една маса със скандинавски шамани, тролове и много бира. Три от песните бих си взела: Beer beer говори сама за себе си, с Mother Earth се докосвам до самата душа на Земята и до Вечността... а Shaman Drum отнася мечтатели като мен в света на легендите.

Всяка от песните е показателна за съответния подстил, а с това кратко, много кратко списъче се опитах да обхвана тези, които са в съзвучие с мен и най-честите ми настроения. Не съм споменала и такива символи на симфоничния и пауър метъл като Nightwish, Kamelot, Therion… но това е за отделна тема в блога.

Същото затруднение имах и с любими книги, едва ли можем да се ограничим до 2-3, но цял куфар книги се носи доста трудно до необитаемия остров.

Една е книгата, която задължително, във всички географски и космически ширини и дължини, искам да бъде с мен. Това е Портретът на Дориан Грей на Оскар Уайлд. Мой обожаем автор, на когото се възхищавам като творец и човек. Филигранна шлифовка на стила на писане, дълбока философия, фина красота, поетичност и съвършено, дръзко, безупречно елегантно предизвикателство към набожното лицемерие и еснафското мислене на епохата му. Както самият той пише, „В творчеството си вложих само своя талант, гения си вложих в живота си”. Това, мисля, кратко и изцяло изразява неповторимия Оскар Уайлд….

Оттам нататък, с по-голяма лекота от музиката оставих ето тези книги/автори:

Тери Пратчет – най-вече поредицата за трите вещици, най-прочутите в литературатаJ, но и почти всичко друго от този автор. Много смях и зашеметяваща философия, когато успеете да си поемете дъх от смеха.

Марион Зимър Брадли – Мъглите на Авалон. Прелестно фентъзи на келтско-друидическа тематика, свързано с легендите за крал Артур.

Александър Пушкин – Повести.

Николай Гогол – Вечери в хана при Диканька.

Оноре дьо Балзак – Повести.

С тези трима автори съм израснала и те завинаги ще си останат най-сладките ми детски спомени, които блажено бих препрочитала отново и отново в тишината и спокойствието на необитаемия остров.

Димитър Талев – тетралогията, но най-вече Железният Светилник, заради размереното спокойствие на описания живот, и заради силата и решителността на главната героиня.

Има и много други, но отново ограничението, изисквано от блога, тегли чертата до тези няколко произведения.

А ако някога ми се случи да се уморя да чета и слушам чуждото творчество, бих имала грижата да съм се запасила с достатъчно хартия и пишещи средства, за да мога да нахвърлям мислите и пътешествията на собствената си фантазия…

Наталия
***

За музиката и книгите или за книгите и музиката, а защо не: за музиката в книгите и посланията в музиката...

2008-05-14T01:21:00.004+03:00

Съвсем бях забравила за писането по тази тема - доста време мина, откак Танчето ми “прехвърли” така наречената “игра”, а именно: да напиша в блога си за музиката, която харесвам и която бих искала да имам с мен ако изведнъж се окажа Робинзон на самотен остров... Днес видях, че темата се е разширила и включва и книгите... Още по-добре – с един пост – две теми. От “игрите” ще ми остане “5-те неща, които не знаете (може би) за мен”, но за тях някой друг път (мързелът си е мързел – ха! ето го първото).
При първия си опит седнах и на един лист започнах да изброявам любимите си певци, певици, групи... Час по час се присещах и добавях нови имена... Непрекъснато си мислех, а и този харесвам, а и онзи също... и списъкът стана много дълъг... После листчето изчезна забутано някъде... Тук искам да кажа, че не съм кой знае какъв меломан – като в тази думичка включвам цялото си възхищение и уважение към хората, които не само слушат едни или други песни, а освен албумите на съответните изпълнители са запознати и с историята им и информация за творчеството им, т.е. са истински страстни колекционери – ценители.
В тази връзка аз бих предала щафетата на брат ми Иво, на Геринцето ми, както и на Наталия Паликова, Александър Атанасов и Юлиан Илиев.
Доколкото знам те нямат блогове, но с удоволствие бих “публикувала” техните мисли за любимата им музика и книги тук, ако решат да ги споделят.
И така... Натрапчивата мисъл, която се върти в главата ми е, че харесвам най-различна музика, а и най-различни книги... За мен всяка песен и всяка книга носи в себе си послание, което за всеки човек е различно... като че ли е по-важно не как са били отправени посланията, а как те ще бъдат възприети от конкретния човек... Затова и хора със сходни вкусове, според мен, могат да открият за себе си уникални мисли и емоции в песните и книгите, които споделено харесват. Не бих могла категорично да заявя: Обичам само hard rock и чета само криминалета, например. За себе си знам защо е така – за всяка песен, за всяка книга е нужно да си в необходимото настроение... това особено състояние на духа, което ти нашепва: ех, как искам да си пусна Pink Floyd сега. И тук се сещам за нещо хубаво, което Краси Иванов веднъж ми каза по повод на книга, за която не бях чувала: “ Всяко нещо се случва в определен подходящ момент – явно още не ти е било дошло времето за нея, но бъди сигурна, че и това ще стане”.
И така спирам с приказките и започвам с опита да ви споделя музиката и книгите, които харесвам и които ми въздействат и карат сърцето ми да плаче и пее.

Музика - има много песни, които обожавам и затова не бих си взела седем албума, а седем диска с най-любимите ми песни. Колкото и да ми е трудно, ще ви напиша само по една – две от най-любимите ми изпълнители– първите песни, които ми хрумнат в момента:

Българска
- Тоника – Приятели, Ако помниш
- Щурците – Футуролог, Вълшебен цвят
- БТР – Спасение, Елмаз и стъкло
- Графа – Искам те, Ако има рай

Чужда
- Pink Floyd – започнах с The Wall - любим албум и без него на никакъв остров не отивам, но обичам и много други техни песни
- Whitesnake – Here I go again, Is this love
- Enya – Only time, Book of days
- Chris de Burgh - The last time I cried, Separate tables
- Roxette - Watercolours in the rain, (Do you get) Excited
- Def Lepard – Love bites, Have you ever needed someone so bad
- Bon Jovi – Runaway, It's my life
- Cher – Rain, rain; All or nothing
- Enrique Iglesias - Don't turn off the lights, Be with you
- Bonie Taylor - Total eclipse of the heart
- Foreigner - I want to know what love is, I don't want to live without you
- Manowar - Heart of steel, The crown and the ring
- Chicago - You're the inspiration, Love me tomorrow
- Phil Collins - Wish it would rain down, Do you remember
- Journey – Open arms, Faithfully

Разбира се има още много други изпълнители, чиято музика обичам да слушам, но най-любимите ми са тези.

Книгите, които никога няма да ми писне да препрочитам, защото всеки път чета с интерес, всеки път откривам по още нещо ново и завладяващо в тях, не са само три и много, много ще ми е трудно ако наистина трябва да избирам (ха-ха... сетих се нещо изключително несериозно (имайки предвид, че вече минава 1 след полунощ), но пък смешничко: ако трябва да са само три от тях, ще си взема най-дебелите три).

- Тютюн – Димитър Димов
- Хотел - Артър Хейли
- Летище - Артър Хейли
- Обич – Катрин Стоун
- Отнесени от вихъра – Маргарет Мичъл
- Скарлет – Александра Рипли
- Граф Монте Кристо – Александър Дюма
- Бриджет Джоунс – Хелън Филдинг
- Криминалетата на Богомил Райнов
- Разказите на О’Хенри

Както и тези детски книги, които обаче са истински букварчета на живота:
- Тайната градина – Франсез Бърнет
- Мери Попинз – Памела Травърз
- Сърце – Едмондо де Амичи
- Без дом – Ектор Мало
- Мечо Пух – А. А. Милн
- Приказки от 1001 нощ

Тази музика и тези книги винаги ме карат да се чувствам добре, когато “съм” с тях, вдъхновяват ме и провокират мечтите ми ...

That Was Yesterday

2007-12-01T19:24:00.000+02:00

Foreigner – истински, завинаги, в София...

И аз бях там и аз пях, виках, скачах, танцувах и ... плаках...
Дори още не ми се вярва, че това незабравимо изживяване се случи и с мен.
Опитвам се да намеря някоя много силна думичка, която да изрази емоциите ми, но нито една не ми се струва достатъчно подходяща да опише усещането, което ме завладя през двата часа, които ми се сториха като миг, в които Foreigner направиха един истински, як, незабравим, вълнуващ концерт.
Ах, да! Несравним... Порових се из паметта си – ходила съм и на други концерти, на изпълнители, които харесвам, включително и на най-любимия ми Крис де Бърг, но концертът на Foreigner бе наистина несравним.
Не съм музикален критик или журналист и няма да мога да опиша проявата песен по песен, няма да мога да опиша и жестокото барабанно соло, само мога да кажа, че тези два часа ме накараха да забравя всичко, абсолютно всичко, да се освободя – изцяло и докрай, да се отдам единствено и само на еуфорията, която предизвикаха любимите песни, изпълнени на живо. От мястото, на което бяхме застанали дори не ги виждах добре, но не ми и трябваше... Магията бе навсякъде около нас – толкова силна и завладяващя, че те кара да загубиш представа за реалността.
Както казва приказката, и да беше свършил живота ми в този момент нямаше да съжалявам.
Не направих нито една снимка (нали съм си папарак, това е нетипично за мен), но нямах сили и желание да отвличам вниманието си с разни други дейности, които да ми попречат да се потопя в атмосферата на концерта.

На следващата сутрин имах чувството, че съм сънувала...
Добре, че Вальо предвидливо бе записал няколко клипчета Say You Will, Cold As Ice, Urgent, I Want to Know What Love Is – да ги видя и аз...

Сега като си ги пускам настръхвам отново, и се усмихвам и се чувствам щастлива.
Бих ги качила, за да ги споделя с вас, но на места качеството им силно се влошава поради факта, че на няколко пъти се хвърлях емоционално върху оператора.
Защото каквито и чувства и емоции да предизвиква един концерт у теб, те не биха имали особена стойност, ако няма с кого да ги споделиш - любим човек, верни приятели.
Благодаря ти, Валчо, че беше с мен, до мен.

***

А в netinfo.bg открих чудни снимки от концерта, направени от Георги Димитров:

http://netinfo.bg/photo/2007.29.11foreigner/index.htm

Желанията

2007-11-27T16:34:00.000+02:00

Има приказка, поверие, мисъл, че ако много силно желаеш нещо, ако го искаш с цялото си сърце, то непременно ще се случи. Трябва само да повярваш.
Обаче не винаги е така. Колкото и силна да е вярата ни в по-горното твърдение, не всичките ни съкровени желания се сбъдват.
Аз едва наскоро открих за себе си защо е така.
Според мен твърдението по принцип е вярно, само с едно мъничко допълнение: Желанията се сбъдват само ако знаеш какво да правиш с това, което си си пожелал след като го получиш.
Поне за мен е така.

От известно време насам си мислех, че искам нещо, толкова силно, че понякога чак ме болеше и си мислех, че няма начин да не го получа, след като желанието ми е толкова реално.
Обаче не и не. Чак понякога, като се сещах за това, се ядосвах. Непрекъснато се питах защо, защо… Докато една сутрин, по време на поредното безкрайно пътуване към офиса, нахлупила слушалките на ушите си, се размечтах и си запредставях, че желанието ми се сбъдва.
И някак си все стигах до момента, в който получавам това, което искам и после … нищо, ама съвсем нищичко не ми идваше наум….
Учудих се – аз по принцип съм голяма фантазьорка и ми стана любопитно защо не мога де се развихря като хората…

И така осъзнах, че аз всъщност не зная и няма да зная какво да правя, ако желанието ми се сбъдне и се запитах дали всъщност наистина го искам.
И разбрах, че не е така.

Както казват старите хора: Внимавай какво ще си пожелаеш, че може и да се сбъдне.

Имам ...

2007-11-22T13:30:00.000+02:00

... да разказвам много неща, които ме развълнуваха през последните два месеца и се надявам скоро да намеря време (ако знаете къде има - подскажете малко:)), за да ги споделя.

Мъглата

2007-11-22T13:24:00.000+02:00

Не я обичам. Не ми харесва.
Не я искам. Страх ме е от нея.
Не обичам, когато не мога да виждам, а тя скрива всичко…
И сега се е спуснала над града и е толкова гъста, че докато поглеждам през прозореца не успявам да стигна и до съседната сграда дори, а тя е на една крачка оттук – от другата страна на езерото, което също не се вижда… Но поне е светло.
А миналата събота към 21 ч вече не беше светло, а ние отивахме на рожден ден в Бистрица. Пътувахме по обичайния маршрут – през Драгалевци и Симеоново.
Беше мокро и мъгливо. Но се виждаше, докато не излязохме от Симеоново. Малко след като изчезна и последната светлинка от оскъдните на брой работещи улични лампи попаднахме в истински кошмар за мен.
Мъгла.
Толкова ниска, толкова непрогледна и гъста, че за първи път разбрах израза: „с нож да я режеш”. Нищо, ама нищичко не се виждаше. Не помагаха и фаровете. А на пътя там няма и маркировка дори, която да те води и Вальо караше по интуиция и съвсем бавно.
Аз се опитах да не обръщам внимание на обзелото ме чувство за безизходица и на страха, който протягаше пръстчетата си към мен от мъглата.
Имах чувството, че времето минава, а ние никога няма да успеем да се измъкнем оттам.
И когато вече си мислех, че сигурно мъглата е превзела цялата земя – тя изчезна – буквално. Все едно минахме през преграда или завеса и от другата страна вече нямаше мъгла, все едно нечия невидима ръка я отмести от пътя ни. Не просто се разреди, а изчезна сякаш изобщо не я е имало – пътят пред нас бе ясен – въздухът чист и прозрачен, макар и все така тъмен. Не исках да се обръщам назад – не ме интересуваше дали е останала зад нас или е изчезнала напълно.
Няколко секунди изобщо не можех да проумея как така може да изчезне изведнъж.
Но не възразявах. Като пристигнахме установих, че дясната длан ме боли – явно така силно съм стискала дръжката на вратата, но дори и не съм усетила, че ме боли.
Купонът беше щур и весел както обикновено и макар че чат-пат я виждах как поглежда през прозорците, почти забравих за мъглата. Докато си тръгнахме. Не исках пак да минавам през непрогледния участък.

За мое щастие в малките часове на деня и тя бе отишла да спи. А гледката на София и светлините й от високото ми се стори най-хубавото нещо, което напоследък съм виждала.
Дано невидимата вълшебна ръка и днес по-бързо да вдигне мъглата – иска ми се като вдигна глава над монитора в мъничкото късче прозорец отново да видя Витоша, нахлупила бялата си снежна шапка.

Gary Moore

2007-09-09T11:24:00.000+03:00

Нямам думи, няма да мога да ви разкажа какво се случи снощи, защото съм сигурна, че няма да успея да предам точно емоцията и атмосферата, които този ВЕЛИКАН създаде.
Беше неотразим.
Въпреки, че бе в зала 1 на НДК, където според мен съвсем не му бе мястото, защото аз лично се чувствах като на представление в кварталното читалище, а черната завеса зад изпълнителите сякаш казваше, че представлението няма да е весело. Хората си седяха кротко на местата и като че ли чакаха да почне постановка, а не концерт на най-великия рокаджия. Тези организатори и т.н. “отговорни” един монитор или поне някакъв друг декор не можаха ли да спретнат си мислех аз, докато слушахме подгряващите групи, които в интерес на истината никак не бяха лоши, само дето не се представиха (ако са го направили, явно е било тайно или кодирано щото аз така и не разбрах кои са).
И после, точно в 21:15 излезе той и взриви залата. И това беше достатъчно, разбрах, че не му трябва ни декор, ни монитор, нищо – той и китарата – това е!
Не изпълни двете ми най-любими парчета, но всяко изпълнение бе разговор, бе ново чувство, бе нова емоция.
Китарата оживя в ръцете му и не ни оставаше друго, освен да я следваме в захлас.
В един момент не издържахме повече и всички хукнахме към сцената.
И той се раздаде докрай. Два пъти го извикахме на бис.
Казах ви, постно и кратко е, но повече думи нямам – два часа магия, два часа с един велик музикант, който знае как да докосне всяка струна от душата ти.

Един септемврийски ден в края на лятото

2007-09-09T11:15:00.000+03:00

Както всички знаем планове се правят за да бъдат спазвани, но с известни промени тук-там или за да не бъдат спазвани. За щастие този път, въпреки че много се зарадвах (нали знаете, когато много се зарадваш на нещо предстоящо, то обикновено не се случва, или поне не точно така, както сте очаквали), плановете ни само мъничко се попромениха и се озовахме на морето в събота рано сутринта, вместо в петък вечерта.
Морето изглеждаше мрачно, небето също, но зад облаците слънцето даваше надежда, че скоро ще успее да се покаже и това ни беше достатъчно, за да се озовем на плажа.
И не останахме разочаровани. Това беше най-прекрасният ден на плажа, който ни даде всичко, което очаквахме от него.
Морето сменяше настроението и цвета си - преминавайки през всички нюанси на синьото, на зеленото и черното, а облаците и слънцето играеха на гоненица. Водата беше нито много студена, нито пък чайче – бе просто идеалната вода, от която не ни се излизаше.
И така само за един единствен ден останахме с чувство на удовлетвореност и усещането, че сме били там поне седмица.
Дори имам тен.
А в неделя от сутринта си личеше, че есента е нетърпелива да дойде и нейният ред (аз обаче не губя надежда за циганско лято) и от сутринта бе не само мрачно, но и доста по-хладно от предния ден. И затова поехме към дома.
По пътя заваля. Дори и ятото щъркели (не бях виждала толкова много щъркели през целия си живот!), които бяхме видели предната сутрин да се събират на полето покрай магистралата преди Бургас, вече ги нямаше. Сигурно бяха отлетели, следвайки отиващото си лято.

Среща

2007-08-30T09:57:00.000+03:00

Ура! Ура! Ура!
Най-накрая, след дълга и мъчителна раздяла, ще го видя.
А така се бях затъжила за него. Липсваше ми. Много.
Вълнувам се и чак усещам гъдел в корема си, или както пишат в любовните романчета - пърхащи пеперудки.
И вече нямам търпение да дойде петък. Всъщност аз всяка седмица чакам петъка с нетърпение, започвам още от сряда, но тази седмица този петък ще е най-най-очакваният петък на август. Защото имам среща. Една желана и дългоочаквана среща.
Среща с морето. С нашето мило и родно Черно море! С пренаселеното и замърсено, но прекрасно Черно море!

Дали ще ми прости, че миналото лято го пренебрегнах, защото бяхме на едно друго море, а това лято бяхме къде ли не – по света и у нас, но някак си така и не стигнахме до него… Искрено завиждах на всичките си приятели и познати, които го бяха видели.
И ето, че дойде и моят час. Изненадващо и ненадейно, когато най-малко очаквах. Което потвърждава всеизвестната теория за това, че хубавите неща се случват на човек, когато той най-малко ги очаква, дори когато е позагубил надежда и даже не си позволява да има мисли и желание за тях от страх да не остане разочарован.
А приятните изненади са прекрасно нещо, особено когато са поднесени от любимия човек.
И така в петък вечер заминаваме. Вярно – само за два дни – и в неделя се връщаме, но какво от това – важното е, че ще го видя, ще поплувам в него, ще си събера мидички (ако видите мидичките на бюрото ми ще си кажете – е, за какво са ти още?), ще му се порадвам и ще се разделим. И май така е по-добре, защото няма да има време да ми омръзне, ще си тръгнем преди да успея да се разочаровам от това, в което е превърнато крайбрежието му и следващото лято отново ще копнея да го видя … поне за два дни.

No connection… или да се изтощиш от Relax

2007-08-27T17:02:00.000+03:00

Отпуска съм.
Сряда е.
И вече е сутрин. Разбирам го, когато чувам едно гласче да казва: „Мамо, спиш ли още?” Едва-едва отварям очи и виждам едно усмихнато личице, което ме гледа въпросително. „Още-то” обаче не означава, че аз съм майка-поспаланка и денят отива към пладне – нищо подобно – май дори още няма 9, просто детето ми е ранобудно. „Ммм..нее”, казвам аз и се опитвам да не си затворя очите отново. И да бях го сторила, надали щях да имам късмет да ги задържа затворени повече от 5 секунди, така че станах.
Особено внимателно слязох по стъпалата (които са стръмни и високи, а аз точно на такива обичам да си чупя глезените, за да не се налага да давам пари за ботуши), за да се озова на терасата с прекрасна гледка: на масата в градината има храна и чинии, които изглеждат употребени, което от своя страна значи, че моите домашни любимци и Ники вече са закусили, а Мариелка не се вижда - значи все още е пощадена от насилствено събуждане.
Забравих да кажа, че действието (ха-ха-ха! или по-скоро бездействието) се развива недалеч от любимата ми задушна и прашна София, но и не толкова близо, че да не си помислиш, че все пак си на почивка. За Симеоново иде реч, където Ники и Мариела имат вила с чудна зелена градина, няколко овощни дръвчета и страшна гледка към града, която все пак да ти напомня, че цивилизацията е близо и няма току-тъй да ти се размине…
Но всъщност ни се размина – за цели 5 прекрасни дни „София остана надалече”… или поне съпровождащите я шум, глъч, врява, нерви, бързо темпо и т.н. екстри.
Първата и най-важна предпоставка за това бе, че телевизорът, за мое най-голямо щастие, не работеше.
Втората – нямаше никакви устройства, които да наподобяват ни на компютър, ни на лаптоп, ни на блекбъри дори – и с изненада установих, че изобщо не ми липсват.
Третата – изключен мобилен телефон (тук искам да кажа, че хич не е честно, че МТел са станали такива клюкари и хем „ти докладват”, кой те е търсил, докато ти е бил изключен телефона, хем на въпросният „кой” му казват, че телефона вече ти е включен…така, че моят бе перманентно изключен).
А останалото е … спокойствие, безгранично спокойствие.
Не съм предполагала, че може да има чак такова нещо (а не го правим това упражнение с ходенето на вилата за първи път) просто този път спокойствието беше размазващо, дори изтощително.
Денят, след зорноволното събуждане;), се развива по следния начин: ледено студено мляко с нес кафе, походни легла на тревичката, скрити под сянката на черешата или на ябълката, хамак, огромна надуваема лодка, пълна с вода – мини басейнът на детето, сладки приказки, кратки дрямки - дори и аз дремнах веднъж.
Успях и да преоткрия един стар познайник, когото не бях срещала от ученическите си години, и сега се възползвах максимално от удалата ми се възможност да го „употребя докрай” – доста интересна личност, но дори и неговите премеждия и начин на живот не успяха да променят усещането ми за спокойствие… (Става въпрос за Емил Боев (или както там искате още), а „Тайфуните” и „Лошото време” ме спасиха от момента, в който спокойствието щеше да ми дойде в повече.)
Вечерите протичаха отново в градината край огъня, който лека-полека се превръщаше в жарава, готова да посрещне разните там месца и да ги превърне във вечеря (длъжна съм и не мога да пропусна да отбележа, че нашите мъже, като същински първобитни воини единият ден се погрижиха за прехраната със собствените си ръце, и то не в магазина, а на риболов – върнаха се с над 20 пъстърви ( от които дори и аз, въпреки че не обичам риба, опитах)). Излишно е да споменавам, че най-щастливи и доволни (и преяли) бяха няколкото котани и котаци, подмамени в двора от аромата на скара.
А щурчетата акомпанираха на приятните песни от репертоара на Ретро радио…
И така – 5 прекрасни дни, в които времето сякаш е спряло, които се сливат един в друг, в които забравяш за тревоги и грижи, за забързаното сиво ежедневие със съпътстващите го емоции и нерви.
5 дни на пълна почивка, на освобождаване на съзнанието от всякакви мисли за работа, спешни задачи и крайни срокове, 5 дни на мързелуване и бездействие, на горещо слънце и ледено мляко с нес, на зелена трева и шарена сянка…
5 дни без връзка с останалия свят, които човек свикнал със забързания ритъм на живота дори би счел за прекалено много време…
А днес е понеделник. И отново съм на работа. От сутринта се чувствах изтощена … от многото почивка;))) Но към обяд след като бях прочела и отговорила на дузината спешни мейли, бях провела няколко телефонни разговора и обърнала третата чаша еспресо се почувствах определено по-добре;)

Понеделник

2007-08-27T16:52:00.000+03:00

Понеделник е. Всеки понеделник се опитвам да си повтарям, че всъщност това хич не е лош ден (и какво като уикендът е свършил, а можех още… и какво като едвам си отворих очите сутринта). И аха да се самоубедя в това, че не само не е лош ден, ами дори е хубав – ново начало, нов късмет и т.н., когато – Хоп! – се случва нещо изненадващо и оборващо всякакви теории за хубостта на понеделниците.
И така връщам се на това, че в понеделник трябва да сме особено осторожни (по нашенски – внимателни).
Да, има конкретна причина за това ми твърдение.
Всичко започна от дъжда. Вали вече втори ден и май няма намерение да спира. (Да не си помислите, че е септември – октомври или март-април – не – август е! Повтарям август. И за да съм съвсем точна – 6 август, понеделник!
Вали (казах вече), но не топъл летен дъжд, плиснал в миг и отшумял, а студен летен дъжд с подходяща температура на въздуха – около 15 градуса (по Целзий). (В скобка ще кажа, че до онзи ден беше около 40-45).
Както и да е – имам си чадър и някакъв си дъжд не може да ме изплаши. Отказвам да се съобразявам с термометъра и прогнозата за времето (нали знаете синоптиците винаги познават прогнозата, само бъркат датите...) и обличам пола, блузка и чехлички – лятно, лятно...
Дотук добре. Ще прескоча разни дребни и незначителни подробности като разсипаната паничка с мляко на котката, която едва не ми докара порядъчно закъснение, ужасното кафе в офиса (а сама си го приготвих, и то с обичайните дози, пропорции и т.н.), прещипването на пръста – затваряйки чадъра, подхлъзването и разминаването на косъм с изкълчен (за кой ли път) глезен и разни други дреболийки.
И като човек, който мрази да разтяга локуми (така ли?!) минавам към същността.

Та днес освен, че е понеделник 6 август, е и последния срок за внасяне на известна сума парички по кредитната ми карта в ПИБ. Естествено, както се сещате в БПС – банки много и всякакви, да не кажа всичките са тук, но без ПИБ. Е, понеделникът поне за това не е виновен. Психически съм се подготвила от сутринта в обедната почивка да се метна на някоя луда маршрутка и да кацна в ПИБ – клон Деница или както там се казва. За мой късмет (представяте ли си) един колега тръгваше в същата посока и дори ме закара с колата досами двери. Внасях каквото внасях и тръгнах да се връщам обратно. С маршрутка – този път няма как…
С цяла група пешеходци чинно изчакахме да светне зеленият цвят на светофара и то на порядъчно разстояние от платното – сещате се, нали – вали, вали и по улиците едни красиви локви, езерца и дори мини моренца – чу ли бат Бойко – моренца.
По същата причина, преминавайки на отсрещния тротоар, всички вървяхме в индианска нишка във възможно най-вътрешната му част – т.е. далеч от локвите, и вървяхме спокойно… Спокойно до момента, в който профуча огромен камион - кран или кран – камион, с огромни гуми и огромна скорост – далеч по-висока от позволената такава за населени и ненаселени места. За късмет десните му гуми преминаха през едно моренце и резултата беше една напълно безплатна баня за мен и част от останалите хора. Да, баня, а не обикновено изпръскване с вода с неясен състав и примеси кал. Баня, толкова яка, че доста време от мен капеше вода. Дрехите ми станаха мокри, като току – що извадени от леген с вода, косата – също. Онемях, дори не успях да му тегля една – с бясната си скорост камионът беше изчезнал далеч напред… Сигурно съм приличала на безпомощно мръсно-мокро коте. Но все пак решено да се върне на работа. Ако спре някоя маршрутка. Да, познахте – и маршрутката профуча с бясна скорост без дори да забележи вдигнатата ми за помощ ръка.
Реших да повървя напред – и да почакам на по-безопасно място докато дойде следващата.
По едно време се усетих, че като съм толкова мокра, от отворения чадър всъщност няма никаква полза и дори се опитах да се засмея.
Следващата маршрутка също аха да не спре, но аз се развиках и той спря, доста далеч, но все пак спря и дори се върна малко назад.
А после се опитах да изкарам акъла на една продавачка в Агресия (да, имаме си Агресия в БПС).
Тя обаче успя да запази самообладание при вида на съмнителната мокра кокошка в мое лице, от която капе вода и която оставя мокри следи в безупречно чистия им магазин (ако бях на нейно място аз сигурно щях да се възмутя много и естествено да покажа възмущението си).
И така, благодарение на туй девойче, се озовах в съвсеем сухички нови пола и ризка срещу известна сума левчета – да живеят кредитните карти!
Макар, че внасянето на месечните суми понякога може да ви излезе доста солено и … мокро.
Е, това е – понеделник, а дори още не е свършил…

***
П.С. Вече е вторник, а аз съм убедена, че мога да поспоря за ползата от калните бани - днес кихам и пия аспирин :)

Защо плачат жените

2006-06-20T12:20:00.000+03:00

***от пощата***

Малко момче попитало майка си : "Защо плачеш?"
" Защото съм жена." - отговорила му тя.
"Не разбирам" - казал той.
Неговата майка само го прегърнала и казала : " И никога няма да разбереш" .

По-късно малкото момче попитало баща си : " Защо мама сякаш плаче без причина?"
"Всички жени плачат без причина" - само това могъл да каже баща му.Малкото момче пораснало и станало мъж, но все още се чудел защо плачат жените.

Най-накрая попитал Господ: "Господи, защо жените плачат толкова лесно?
Господ отговорил:
" Когато създавах жената, тя трябваше да е специална. Направих раменете й достатъчно силни да поемат тежестта на целия свят, и въпреки това достатъчно нежни за да даряват удобство. Дадох й вътрешна сила да издържи раждането на дете и отхвърлянето, което много пъти идва от децата й. Дадох й твърдост, която й позволява да продължава напред, когато другите се отказват и да се грижи за семейството си дори при болест и изтощение без да се оплаква. Дадох й чувствителност да обича децата си независимо от всичко и въпреки всички обстоятелства, дори когато детето й я е наранило много. Дадох й сила да помогне на мъжа си да преодолее грешките си и я създадох от неговото ребро за да защити сърцето му. Дадох й мъдрост за да знае, че добрият съпруг никога не би наранил жена си, но понякога изпитва нейната сила и нейното решение да бъде до него непоколебимо. И накрая, дадох й сълза, под която да се приюти. Това е нейно уникално право, за да го използва, когато има нужда."
" Виждаш ли, сине." - казал Господ, "красотата на жената не е в дрехите, които носи, фигурата, която има или в начина, по който си сресва косата. Красотата на жената трябва да бъде в нейните очи, защото това е пътят към сърцето й - мястото, където любовта обитава."

Здравейте:)

2006-06-11T15:49:00.000+03:00

Чудейки се какво да правя днес, докато всички у дома спяха, реших да се поровя из нет-а.
И взех, че си направих блог. Не зная за какво ми е и дали ще го бъде (засега съм спокойна, защото видях, че има опция: Delete this blog).
Обаче любопитството ми надделя, а и съм провокирана да направя нещо, което не съм пробвала до този момент.
Ако ми хареса - сигурно често ще ви занимавам с глупости:)

И така като за първи пост - съвсем кратичко:) А сега - да разуча какво още мога да правя и как:)