No connection… или да се изтощиш от Relax
Отпуска съм.
Сряда е.
И вече е сутрин. Разбирам го, когато чувам едно гласче да казва: „Мамо, спиш ли още?” Едва-едва отварям очи и виждам едно усмихнато личице, което ме гледа въпросително. „Още-то” обаче не означава, че аз съм майка-поспаланка и денят отива към пладне – нищо подобно – май дори още няма 9, просто детето ми е ранобудно. „Ммм..нее”, казвам аз и се опитвам да не си затворя очите отново. И да бях го сторила, надали щях да имам късмет да ги задържа затворени повече от 5 секунди, така че станах.
Особено внимателно слязох по стъпалата (които са стръмни и високи, а аз точно на такива обичам да си чупя глезените, за да не се налага да давам пари за ботуши), за да се озова на терасата с прекрасна гледка: на масата в градината има храна и чинии, които изглеждат употребени, което от своя страна значи, че моите домашни любимци и Ники вече са закусили, а Мариелка не се вижда - значи все още е пощадена от насилствено събуждане.
Забравих да кажа, че действието (ха-ха-ха! или по-скоро бездействието) се развива недалеч от любимата ми задушна и прашна София, но и не толкова близо, че да не си помислиш, че все пак си на почивка. За Симеоново иде реч, където Ники и Мариела имат вила с чудна зелена градина, няколко овощни дръвчета и страшна гледка към града, която все пак да ти напомня, че цивилизацията е близо и няма току-тъй да ти се размине…
Но всъщност ни се размина – за цели 5 прекрасни дни „София остана надалече”… или поне съпровождащите я шум, глъч, врява, нерви, бързо темпо и т.н. екстри.
Първата и най-важна предпоставка за това бе, че телевизорът, за мое най-голямо щастие, не работеше.
Втората – нямаше никакви устройства, които да наподобяват ни на компютър, ни на лаптоп, ни на блекбъри дори – и с изненада установих, че изобщо не ми липсват.
Третата – изключен мобилен телефон (тук искам да кажа, че хич не е честно, че МТел са станали такива клюкари и хем „ти докладват”, кой те е търсил, докато ти е бил изключен телефона, хем на въпросният „кой” му казват, че телефона вече ти е включен…така, че моят бе перманентно изключен).
А останалото е … спокойствие, безгранично спокойствие.
Не съм предполагала, че може да има чак такова нещо (а не го правим това упражнение с ходенето на вилата за първи път) просто този път спокойствието беше размазващо, дори изтощително.
Денят, след зорноволното събуждане;), се развива по следния начин: ледено студено мляко с нес кафе, походни легла на тревичката, скрити под сянката на черешата или на ябълката, хамак, огромна надуваема лодка, пълна с вода – мини басейнът на детето, сладки приказки, кратки дрямки - дори и аз дремнах веднъж.
Успях и да преоткрия един стар познайник, когото не бях срещала от ученическите си години, и сега се възползвах максимално от удалата ми се възможност да го „употребя докрай” – доста интересна личност, но дори и неговите премеждия и начин на живот не успяха да променят усещането ми за спокойствие… (Става въпрос за Емил Боев (или както там искате още), а „Тайфуните” и „Лошото време” ме спасиха от момента, в който спокойствието щеше да ми дойде в повече.)
Вечерите протичаха отново в градината край огъня, който лека-полека се превръщаше в жарава, готова да посрещне разните там месца и да ги превърне във вечеря (длъжна съм и не мога да пропусна да отбележа, че нашите мъже, като същински първобитни воини единият ден се погрижиха за прехраната със собствените си ръце, и то не в магазина, а на риболов – върнаха се с над 20 пъстърви ( от които дори и аз, въпреки че не обичам риба, опитах)). Излишно е да споменавам, че най-щастливи и доволни (и преяли) бяха няколкото котани и котаци, подмамени в двора от аромата на скара.
А щурчетата акомпанираха на приятните песни от репертоара на Ретро радио…
И така – 5 прекрасни дни, в които времето сякаш е спряло, които се сливат един в друг, в които забравяш за тревоги и грижи, за забързаното сиво ежедневие със съпътстващите го емоции и нерви.
5 дни на пълна почивка, на освобождаване на съзнанието от всякакви мисли за работа, спешни задачи и крайни срокове, 5 дни на мързелуване и бездействие, на горещо слънце и ледено мляко с нес, на зелена трева и шарена сянка…
5 дни без връзка с останалия свят, които човек свикнал със забързания ритъм на живота дори би счел за прекалено много време…
А днес е понеделник. И отново съм на работа. От сутринта се чувствах изтощена … от многото почивка;))) Но към обяд след като бях прочела и отговорила на дузината спешни мейли, бях провела няколко телефонни разговора и обърнала третата чаша еспресо се почувствах определено по-добре;)
Сряда е.
И вече е сутрин. Разбирам го, когато чувам едно гласче да казва: „Мамо, спиш ли още?” Едва-едва отварям очи и виждам едно усмихнато личице, което ме гледа въпросително. „Още-то” обаче не означава, че аз съм майка-поспаланка и денят отива към пладне – нищо подобно – май дори още няма 9, просто детето ми е ранобудно. „Ммм..нее”, казвам аз и се опитвам да не си затворя очите отново. И да бях го сторила, надали щях да имам късмет да ги задържа затворени повече от 5 секунди, така че станах.
Особено внимателно слязох по стъпалата (които са стръмни и високи, а аз точно на такива обичам да си чупя глезените, за да не се налага да давам пари за ботуши), за да се озова на терасата с прекрасна гледка: на масата в градината има храна и чинии, които изглеждат употребени, което от своя страна значи, че моите домашни любимци и Ники вече са закусили, а Мариелка не се вижда - значи все още е пощадена от насилствено събуждане.
Забравих да кажа, че действието (ха-ха-ха! или по-скоро бездействието) се развива недалеч от любимата ми задушна и прашна София, но и не толкова близо, че да не си помислиш, че все пак си на почивка. За Симеоново иде реч, където Ники и Мариела имат вила с чудна зелена градина, няколко овощни дръвчета и страшна гледка към града, която все пак да ти напомня, че цивилизацията е близо и няма току-тъй да ти се размине…
Но всъщност ни се размина – за цели 5 прекрасни дни „София остана надалече”… или поне съпровождащите я шум, глъч, врява, нерви, бързо темпо и т.н. екстри.
Първата и най-важна предпоставка за това бе, че телевизорът, за мое най-голямо щастие, не работеше.
Втората – нямаше никакви устройства, които да наподобяват ни на компютър, ни на лаптоп, ни на блекбъри дори – и с изненада установих, че изобщо не ми липсват.
Третата – изключен мобилен телефон (тук искам да кажа, че хич не е честно, че МТел са станали такива клюкари и хем „ти докладват”, кой те е търсил, докато ти е бил изключен телефона, хем на въпросният „кой” му казват, че телефона вече ти е включен…така, че моят бе перманентно изключен).
А останалото е … спокойствие, безгранично спокойствие.
Не съм предполагала, че може да има чак такова нещо (а не го правим това упражнение с ходенето на вилата за първи път) просто този път спокойствието беше размазващо, дори изтощително.
Денят, след зорноволното събуждане;), се развива по следния начин: ледено студено мляко с нес кафе, походни легла на тревичката, скрити под сянката на черешата или на ябълката, хамак, огромна надуваема лодка, пълна с вода – мини басейнът на детето, сладки приказки, кратки дрямки - дори и аз дремнах веднъж.
Успях и да преоткрия един стар познайник, когото не бях срещала от ученическите си години, и сега се възползвах максимално от удалата ми се възможност да го „употребя докрай” – доста интересна личност, но дори и неговите премеждия и начин на живот не успяха да променят усещането ми за спокойствие… (Става въпрос за Емил Боев (или както там искате още), а „Тайфуните” и „Лошото време” ме спасиха от момента, в който спокойствието щеше да ми дойде в повече.)
Вечерите протичаха отново в градината край огъня, който лека-полека се превръщаше в жарава, готова да посрещне разните там месца и да ги превърне във вечеря (длъжна съм и не мога да пропусна да отбележа, че нашите мъже, като същински първобитни воини единият ден се погрижиха за прехраната със собствените си ръце, и то не в магазина, а на риболов – върнаха се с над 20 пъстърви ( от които дори и аз, въпреки че не обичам риба, опитах)). Излишно е да споменавам, че най-щастливи и доволни (и преяли) бяха няколкото котани и котаци, подмамени в двора от аромата на скара.
А щурчетата акомпанираха на приятните песни от репертоара на Ретро радио…
И така – 5 прекрасни дни, в които времето сякаш е спряло, които се сливат един в друг, в които забравяш за тревоги и грижи, за забързаното сиво ежедневие със съпътстващите го емоции и нерви.
5 дни на пълна почивка, на освобождаване на съзнанието от всякакви мисли за работа, спешни задачи и крайни срокове, 5 дни на мързелуване и бездействие, на горещо слънце и ледено мляко с нес, на зелена трева и шарена сянка…
5 дни без връзка с останалия свят, които човек свикнал със забързания ритъм на живота дори би счел за прекалено много време…
А днес е понеделник. И отново съм на работа. От сутринта се чувствах изтощена … от многото почивка;))) Но към обяд след като бях прочела и отговорила на дузината спешни мейли, бях провела няколко телефонни разговора и обърнала третата чаша еспресо се почувствах определено по-добре;)
публикувано от Mileto-Pileto @ 5:02 pm
1 коментара:
Mila, mislia che e dobre. Malko me nakara da se zamislia za tvoia (i moi ) star poznat, no skoro gledah neshto v tazi linia (Niama nishto po-hubavo ot loshoto vreme). Dobra ideia e i ribolova. Samo moga da si predstaviam kolko e bila vkusna. Kasmet i pojelania za mnogo podobni sabitia.
Публикуване на коментар
Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]
<< Начална страница