Mila:)

... да разказвам много неща, които ме развълнуваха през последните два месеца и се надявам скоро да намеря време (ако знаете къде има - подскажете малко:)), за да ги споделя.

Не я обичам. Не ми харесва.
Не я искам. Страх ме е от нея.
Не обичам, когато не мога да виждам, а тя скрива всичко…
И сега се е спуснала над града и е толкова гъста, че докато поглеждам през прозореца не успявам да стигна и до съседната сграда дори, а тя е на една крачка оттук – от другата страна на езерото, което също не се вижда… Но поне е светло.
А миналата събота към 21 ч вече не беше светло, а ние отивахме на рожден ден в Бистрица. Пътувахме по обичайния маршрут – през Драгалевци и Симеоново.
Беше мокро и мъгливо. Но се виждаше, докато не излязохме от Симеоново. Малко след като изчезна и последната светлинка от оскъдните на брой работещи улични лампи попаднахме в истински кошмар за мен.
Мъгла.
Толкова ниска, толкова непрогледна и гъста, че за първи път разбрах израза: „с нож да я режеш”. Нищо, ама нищичко не се виждаше. Не помагаха и фаровете. А на пътя там няма и маркировка дори, която да те води и Вальо караше по интуиция и съвсем бавно.
Аз се опитах да не обръщам внимание на обзелото ме чувство за безизходица и на страха, който протягаше пръстчетата си към мен от мъглата.
Имах чувството, че времето минава, а ние никога няма да успеем да се измъкнем оттам.
И когато вече си мислех, че сигурно мъглата е превзела цялата земя – тя изчезна – буквално. Все едно минахме през преграда или завеса и от другата страна вече нямаше мъгла, все едно нечия невидима ръка я отмести от пътя ни. Не просто се разреди, а изчезна сякаш изобщо не я е имало – пътят пред нас бе ясен – въздухът чист и прозрачен, макар и все така тъмен. Не исках да се обръщам назад – не ме интересуваше дали е останала зад нас или е изчезнала напълно.
Няколко секунди изобщо не можех да проумея как така може да изчезне изведнъж.
Но не възразявах. Като пристигнахме установих, че дясната длан ме боли – явно така силно съм стискала дръжката на вратата, но дори и не съм усетила, че ме боли.
Купонът беше щур и весел както обикновено и макар че чат-пат я виждах как поглежда през прозорците, почти забравих за мъглата. Докато си тръгнахме. Не исках пак да минавам през непрогледния участък.

За мое щастие в малките часове на деня и тя бе отишла да спи. А гледката на София и светлините й от високото ми се стори най-хубавото нещо, което напоследък съм виждала.
Дано невидимата вълшебна ръка и днес по-бързо да вдигне мъглата – иска ми се като вдигна глава над монитора в мъничкото късче прозорец отново да видя Витоша, нахлупила бялата си снежна шапка.