Помощ! Търси се … една джапанка…
Всичко започна с идеята ми да изненадаме свеки за рождения й ден на 18 юли.И в петък привечер бяхме натоварили всичко необходимо в колата, купихме и торта, взехме Геринцето и потеглихме към центъра на земята – както хората от селото обичат да го наричат: Мездреята – центъра на земята.
Наистина я изненадахме. Всички ни се зарадваха: тя, свекър ми и майка й – баба Ги. Получи се чудесен празник “яли, пили и се веселили”.
А в събота Вальо изненада нас, защото се оказа, че освен всичко друго в колата (да живее комби-то) има и въдици, надуваема лодка, надуваеми дюшеци и два плажни чадъра.
И така, пихме по кафе и поехме към язовир Огоста, или както е по-известен – Михайловградския (Монтанския) язовир, който е недалеч от нашето село.
Пристигнахме бързичко и се настанихме точно до водата. Май по-скоро се настанихме на дъното на язовира, защото водата бе доста спаднала.
Вальо боцна чадърите, ние с Гери опънахме едно одеало и се заехме да се мажем с плажни масла, докато той вадеше въдиците, червеите и разните други рибарски приспособления. Лори нетърпеливо подскачаше около него – защото и тя искаше да лови риба. Вальо й приготви една въдица, метна я и й постави важната задача да наблюдава внимателно плувката да не потъне (или по-скоро да наблюдава кога плувката ще потъне). Сетихте се и сами нали, през две секунди и половина се чуваше: “Тате, татеее, потънааа! ... Ааа, не, показа се пак.” Но наистина Лори хвана първата рибка, аз обаче не бих могла да споделя с вас повече подробности за нея като вид, име, размер, към кое семейство принадлежи и т.н. Веднага тази рибка получи изключително внимание – беше й осигурена луксозна квартира: живарник, в който да си плува, но без да бяга.
Останалите подробности, съпътстващи един риболов, като оплетената корда на въдицата, ще се опитам да ви спестя.
Ние с Гери търпеливо си се пържехме, а аз макар и под чадъра, имах чувството, че скоро ще пламна – обичам лятото, но недолюбвам чак такива жеги… Дори и книгата, която Биби ми прати и зачетох, не успя да ме разсее и мисълта ми непрекъснато се отклоняваше в посока… жега, жега, жега… Скоро и ледената вода в бутилките беше с подходяща температура за приготвянето на чай.
Вальо остави въдиците под наблюдението на Лори и започна да надува лодката.
Малко по-късно двамата се отправиха на разходка в язовира, а Лори беше много доволна.
Въпреки всички емоции, аз не преставах да си мисля, че ми е горещо, а само на метър от мен има воден басейн. Търпението ми, което и без това е дефицитна стока при мен, скоро съвсем се изчерпа и когато останалите се бяха излегнали за почивка, аз реших да пробвам водичката. Обичам да плувам, макар че по-скоро съм като “пирон в кисело мляко”.
Единственото, което ме възпираше, бе дъното – не бях плувала досега в язовир, а дъното му определено не прилича на морско дъно.
Чудех се дали да не вляза с джапанките, а после да ги метна на брега. Гери подкрепи тази ми идея и аз нагазих в… най-гнусните тиня и кал, които можете да си представите…
Кракът ми потъна до средата на прасеца, а аз от ужас и погнуса не знаех как да реагирам. И се опитах по-бързо да вляза навътре, за да мога да заплувам и краката ми да не докосват дъното. Направих още крачка или две и с изненада установих, че повече не мога да помръдна, защото не мога да си измъкна краката от тинята, или по-скоро заровените в тинята джапанки… толкова дълбоко бях затънала. Тогава не издържах и завиках към брега за помощ... измъкнете ме от тази гадост…
Всички наскачаха, а Вальо се втурна да ме спасява с лодката… Когато ме доближи, лодката ме побутна и за малко да се пльосна цялата… Тогава реших да се освободя от котвите-джапанки и заплувах навътре… боса и свободна… Дълго време виках брр…бррр… ужасно гнусна беше тази кал.
Чак после се сетих, че джапанките ми са някъде… там, заровени в мътилката.
Върнах се малко към брега и опитвайки се да не докосвам дъното с крака пробвах да ги потърся, съпровождана от разнородните съвети и упътвания, къде тихи, къде шумни от Вальо, Гери и Лори. Първата “напипах” почти веднага и я метнах на брега, но втората беше безследно изчезнала. И аз предпочетох да се заема с това, заради което все пак бях влязла във водата …
Няма да ви казвам, че плуването в тази хладна вода бе божествено, навътре водата бе дори направо ледена… Вальо, вече в компанията на Лори, кръжеше около мен с лодката, ако случайно ми се схване крака от ледената вода, но и не спираше да мърмори, че нямаме грам акъл в главите си, защото никой не влизал с джапанки в язовир… ха-ха-ха – освен мен (в мн.ч. включваше и Гери, която ме насърчи).
Лори поиска и тя да пробва водичката и наистина добре си поплувахме и чудесно се разхладихме.
А Гери стоеше на брега и събираше смелост и сили да осъществи идеята си за спасителната операция по откриването и изваждането на моята джапанка, която всъщност аз бих прежалила (за щастие не си купувам джапанки от сто лева едната, но пък от друга страна на тези това им беше първата разходка, защото бяха нови – новенички).
А сега малко повече за спасителната операция. След като и аз, и Лори вече бяхме на брега, Гери поизчака водата да се поизбистри, изпуши нервно една цигара, пое дълбоко дъх и ... нагази в тинята. След това нареди на Вальо да приближи лодката и се хвана за нея, а после... виждали ли сте как се мачка грозде за вино в онези огромни бурета – френски девойки със запретнати поли стъпват, мачкат, пеят и се смеят... Е, нещо такова изглеждаше, че прави и Гери без запретнатите поли, песните и смеха... Газеше, милата, в тинята на ситни стъпки, защото загубената джапанка дори и в кристално бистра вода надали щеше да се види. Скоро на мен ми стана съвестно, че само Гери се е заела със спасяването на джапанката-беглец, така че и аз въздъхнах тежко и нагазих в калта...
Да ви кажа честно в началото е адски гадно, след това става още повече, но се свиква...
По едно време кракът ми напипа нещо, което не приличаше на камък. С усилията на крак и половина (с другата се опитвах да пазя някакво равновесие) успях да го изровя, но нямаше как да го извадя с ръце, защото бе доста дълбоко. Затова го захванах с двата си крака и се отпуснах по гръб във водата, а после го повдигнах над водата, за да се види. За щастие го зърнах само за секунда, колкото да се уверя, че ни по форма, ни по цвят прилича на бялата ми джапанка, а е някакво пластмасово шише, почиващо на язовирното дъно от доста дълго време. После Гери каза, че добре, че не съм успяла да го видя... по-подробно... бррр... а аз бях готова на секундата да зарежа спасителната операция...
Но не и тя: Никакво отказване, тази джапанка е тук – в тези 2-3 квадратни метра... звучи ли ви малко – следващия път с мен – да ги прегазите и вие.
Дори получих указания – ти заставаш срещу мен и така стъпка по стъпка трасираме цялата квадратура. А Вальо не спираше да ни мърмори и “окуражава”... забравете глупавата джапанка...
И точно в момента, в който реших окончателно да се предам и тръгнах към брега, Гери победоносно вдигна в ръка една вече далеч не бяла джапанка! Ура! Намерена! Спасена!
Вкъщи и двете джапанки получиха чудесна баня с четка и домашен сапун и сега са като нови.
Чудесният уикенд не свърши дотук. След язовира отидохме, така както си бяхме морни-плажни, да пием кафе в Монтана.
С удоволствие бих живяла в този град – такова спокойствие се усещаше навсякъде: и в кафенето, и в парка, и по уличките, и на пазара, където намерихме варена царевица, ама истинска - българска и вкусна, а не замразена американска каша.
Неделният ден започна със сватба в селото. От ранни зори от центъра се носеше духова музика и празнична глъч. Цялото село бе на мегдана, млад “майчин и бащин” момък водеше хорото с уруглица в ръка – знаме, направено от бяла коприна в средата и червен тъкан плат с ресни от двата края, закичено със зелена китка и 3 червени ябълки.
По някое време музиката позаглъхна – сватбарите отидоха да поканят кръстниците-кумуве. После, още по-весели и шумни, дойдоха отново, за да вземат булката. А музиката не спираше, хорото се виеше и цялото село бе изпълнено с радост и празнична емоция, младоженецът не пропусна нито едно хоро, а най-щастлив беше, когато до него се хвана и неговата любима изгора.
С това настроение, след като сватбарите поеха към Берковица, ние пък се сбогувахме с баба Лора, дядо Лецо и баба Гина и се отправихме към любимия ни Клисурски манастир.
Изненадах се, защото отново бе пълно с хора там, после се сетихме, че е празник – Илинден и имаше кръщавки в църквата.
Пристрастна съм към това място – любимо ми е, и ако на Великден не сме там, не мога да почувствам празника. Вече 11 години (може би само с 1-2 изключения) с Вальо, а после и с Лори, на Великден сме там.
След това продължихме към Враца, минавайки през Вършец.
Спомените ми за Врачанския балкан са доста поизбледнели, от детските години и сега се възхитих на величествените скали, надвиснали над пътя.
Качихме се и до пещерата Леденика. На метри от скрития и вход се усещаше мразовития й дъх. Не влязохме да я разгледаме, защото групата бе влязла малко преди да отидем и входа бе заключен, а и не бяхме подходящо екипирани – казаха ни, че температурата при входа е около 5 градуса, а по-навътре към 7.
И въпреки това останахме безкрайно доволни от чудесната разходка, дори си починахме малко на пейките около поляната пред хижа Леденика. Там видяхме и кончета, които треньор учеше да бягат с високо изправени глави.
Прибрахме се в София привечер – изморени, но същевременно отпочинали, забравили за напрегнатите делнични дни, откъснали се от напрежението на големия град и много, много доволни от чудесния уикенд.
публикувано от Mileto-Pileto @ 10:56 am
5 коментара
